Робин Хоб - хроники на Дъждовните земи 4/Драконовата кръв

Единадесета глава. Сребро - 2

Селдън се събуди от тихи гласове. Мъжки глас, настоятелен и почти подигравателен, женски глас, възмутен и склонен към гняв.

-Ще кажа на баща си. 

-Кой мислиш, че ми даде ключа? Кой мислиш, че е наредил на пазачите да ми позволяват да идвам и да си отивам, когато иска

м? - Ти не си се оженил за мен! Нямаш право да ме докосваш! Изчезни! Спри се! - На Селдън му отне известно време, за да осъзнае, че е буден, че това не е сън и че разпознава гласа на жената. Той се довлече до седнало положение на тесния диван. Огънят в малкото огнище беше догорял: значи беше късно през нощта. Той огледа малкия кабинет. Нямаше никой. Кой тогава? Не. Мъжки глас, нисък и ядосан, от съседната стая:

-Ела тук! - Хвана се за главата, за да накара стаята да спре да се върти, след това изпадна в пристъп на кашлица и внезапно гласовете в другата стая заглъхнаха.

-Вие го събудихте-възкликна Хасим.

-Трябва да видя дали е добре. Не бихте искали той да умре, преди баща ми да има шанса да го убие. Гласът ѝ беше пълен с отвращение към когото и да се обърна.

-Той може да изчака, докато свърша-рязко отвърна мъжът. Думите му бяха последвани от трясък на падащи мебели и след това женски писък, внезапно заглушен. Дългата роба, която му беше дала да облече, беше усукана около бедрата му и повиваше краката му. Селдън премести крака от леглото и се опита да се освободи.

-Хасим!-извика той и след това се заДейви от кашлицата си. Той стоеше, чувствайки се твърде висок, полюшвайки се като тръстика на вятъра. Коленете му започнаха да се подгъват под него. Той сграбчи облегалката на дивана и направи две олюляващи се крачки, докато протегнатите му ръце срещнаха якото дърво на вратата. Не беше излизал от тази стая, откакто пристигна тук; нямаше представа накъде води вратата. Той удари тежките панели и след това намери дръжката и я дръпна.

Вратата се отвори и той я последва залитайки. Хасим беше прикован на леглото от тежък мъж. Едната му ръка стискаше гърлото ѝ, докато с другата влачеше нощницата й нагоре по тялото. Ръцете ѝ дърпаха безнадеждно ръката, която я душеше. Главата ѝ беше отметната назад, сплетената й коса се разпускаше, устата й беше широко отворена и очите й бяха изпъкнали от ужас, че не може да диша.

-Пусни я! -извика той, но думите му отнеха дъха. Той залитна напред, кашляйки. Той хвана саксия с цветя и я хвърли по мъжа. Тя отскочи от гърба му и падна на пода, без да се счупи, търкаляйки се в половин кръг, разсипвайки пръст, докато вървеше. Мъжът погледна през рамо; лицето му, вече червено от страст, стана мораво от ярост.