Робин Хоб - хроники на Дъждовните земи 4/Драконовата кръв

Девета глава. Плаващи ладии - 2

Тинтаглия отново полетя. Не грациозно, не  и лесно, но тя летеше. С всяко пляскане на крилете ѝ течността пулсираше бавно от токсичната й рана. Болката отекваше при всеки удар. Инфекцията бавно се разпространяваше, засягайки цялото й тяло. Навсякъде около раната люспите ѝ започваха да се изплъзват, оставяйки оголената кожа мека и болезнена. Когато спеше дълго, се събуждаше със затворени очи и трябваше да смърка слуз от ноздрите си. Постоянно беше огладня, но колкото и да ядеше, не черпеше сили от храната. Всичко беше усилие; цялото удоволствие беше избягало от живота ѝ. Кацането й в Трехог беше катастрофално.

Тя бързо беше изчерпала силите с, когато глупаво се наведе да нападне стадо речни прасета в плитчините. Тя хвана едно и го изяде, но то беше малко. Усилият да го хване в течащата вода я измориха. Усилията ѝ да се издигне във въздуха след това се провалиха. Три пъти бе размахвала яростно криле и всеки път падаше обратно в ледената река. Беше принудена да прекара една нощ в студената вода. Когато се зазори, тя едва можеше да се изправи. Гъстите корони на дърветата, надвесени над реката, бяха направили невъзможно да излезе от плитчините. Отне цялата ѝ воля, за да се насили да гази нагоре по реката

Само късметът бе доставил огромен глиган в челюстите ѝ тази вечер, след което бе спала на тясна ивица от тръстика и кал. Още два дни на вяло придвиждаване нагоре по реката, ядене на каквото намери, включително мърша, ѝ се отразиха тежко. През нощта, когато намери широка пясъчна ивица, на която да спи, такава, която стърчеше отвъд широките дървета, тя се чудеше дали ще се събуди на следващия ден. Но тя се събуди. Отмаляла от премного от лишения, водена от отчаяние, знаейки, че това е последният ѝ шанс, тя скочи, размахвайки криле. И отново полетя. Отне цялата й концентрация, за да се придържа към пътя си. Всеки удар на крилете ѝ сега изискваше съзнателно усилие и желязна воля, докато се противопоставяше на болката и умората, за да се движи.

Скоро ще трябва да се отклони от курса си и да намери нещо за убиване и ядене. Едва тогава щеше да си позволи да заспи. Тялото ѝ вече я тормозеше от умора. Искаше да спре сега, но с  всеки ден летеше по-малко и почиваше повече. Един ден тя нямаше да може да се събуди и да положи огромните усилия да се издигне отново до небето. Ако този ден настъпеше, преди тя да стигне до Келсингра, тогава тя щеше да умре. И драконовият род щеше да умре с нея, незрелите ѝ яйца никога не снасяха. Откакто беше видяла некомпетентните слабаци, излезли от случаите на последните змии, тя знаеше, че е единствената надежда на своята раса.