Робин Хоб - хроники на Дъждовните земи 4/Драконовата кръв

Втора глава. Бягство

Драконите се въртяха в широки кръгове над реката като лястовици. Полетът им изглеждаше безпроблемен. Алената беше Хиби, а високо над нея, летейки във все по-широк кръг, беше Синтара, същински сапфир на фона на синьото небе. Сърцето на Татс подскочи от радост, когато най-накрая забеляза набор от изумрудени крила. Фенте. Неговият собствен дракон Фенте. Тя летеше вече три дни и всеки път, когато Татс я зърнеше във въздуха, сърцето му се изпълваше с обич и гордост. Обагрено, разбира се, с тревога. Глупав човек. Аз съм дракон. Небесата ми принадлежат. Знам, че това е трудно за разбиране на земно създание, но това е мястото, където винаги съм принадлежал. 

Той можеше само да се усмихне на нейното снизхождение.

Ти си същински бодил с нокти!

Отивам на лов!

Дано намериш червено месо!

Татс я наблюдаваше как наклони крилата си и се отлепи от останалите, насочвайки се към подножието на далечния бряг на реката. Усети пристъп на разочарование. Днес вероятно нямаше да я види отново. Тя щеше да ловува, да убива, да преяжда, да спи и вечерта да се върне не при него, а в Келсингра, за да се потопи в баните там или да спи в някое от пробудените драконови светилища в града. Знаеше, че това е за добро. Това беше нещото, от което се нуждаеше, ако искаше да расте и да подобрява летенето си. И той беше толкова щастлив, че неговият дракон беше един от първите, постигнали полет. Но... но тя му липсваше.

Успехът ѝ го бе оставил по-самотен от всякога. На брега пред него няколко други дракона опитваха това, което тя беше усвоила. Карсън стоеше до сребърния шиш и държеше върха на разширеното крило на дракона, докато го проверяваше за паразити. Спит вече блестеше като полиран меч. Татс можеше да разбере, че Карсън принуждаваше дракона да разпери крилото си, за да се преструва, че ще се грижи за него. Спит бучеше по начин, който беше едновременно нещастен и заплашителен. Карсън го игнорираше. Не всички дракони бяха ентусиазирани участници в техните упражнения и практики. Спит бе сред най-непокорните. Ранкулос беше безразсъден единия ден и намусен на следващия. Среднощносиният Кало кипеше от достойно негодувание, че обикновените хора се осмеляваха да контролират усилията му да лети, докато Балипер открито се страхуваше от движещата се река и не би опитал да лети близо до нея.