Робин Хоб - хроники на Дъждовните земи 4/Драконовата кръв

Шеста глава. Драконова кръв - 2

Късно сутринта Тинтаглия усети миризмата на дим от дървесина във вятъра. Вятърът го беше отнесъл надалеч; въпреки това този аморат я въодушеви. Трехог вече не беше далеч и денят беше още млад. Мисълта, че скоро отново ще види Древните си, я развесели. Размахвайки крилата си по-силно, тя се съпротивляваше на болката. Беше поносима сега, когато краят му се виждаше. Тя щеше да призове Малта и Рейн и те щяха да се погрижат за нараняването ѝ.

Не би било приятно, но с умните си малки ръчички те можеха да претърсят раната и да извадят офанзивния връх на стрелата. След това, успокояваща лапа и може би малко грижа от тях. Тя издаде лек звук на копнеж в гърлото си. Селдън винаги е бил най-добрият в това. Нейният малък певец беше отдаден на нея. Чудеше се дали е още жив някъде и колко ли е остарял. Беше трудно да се разбере колко бързо остаряват хората. Минават няколко сезона и изведнъж са остарели. Още няколко и бяха мъртви.

Малта и Рейн дали са остарели много? Безполезно е да се чуди. Скоро щеше да ги види. Ако бяха твърде стари, за да ѝ помогнат, тя щеше да използва драконовия си блясък, за да спечели други на своя служба. Когато следобедното слънце започна да клони над реката, миризмите на човечеството станаха по-силни. Имаше повече дим от вятъра, отколкото бе смрадта на човешките жилища. Звуците им достигнаха и до чувствителните й уши. Техните бърборещи призиви един към друг се съревноваваха със звука на безкрайното им преработване на света.

Брадвите нарязваха дървото на парчета, а чуковете го заковаваха обратно. Хората никога не биха могли да приемат света такъв, какъвто е и да живеят в него. Винаги го чупеха и живееха сред разбитите парчета. По реката поклащащи се лодки се бореха с течението. Когато сянката ѝ премина през тях, мъжете вдигнаха очи, крещяха и сочеха. Тя не им обърна внимание. Пред нея бяха плаващите докове, които обслужваха града на върха на дърветата. Тя ги преметна, недоволна колко малки изглеждаха. Беше кацала върху тях и преди, когато не след дълго беше излязла от пашкула си. Вярно е, че дъските се бяха разцепили и освободили под нейния удар, а лодките, завързани за тях, бяха получили някои повреди, а някои бяха отплували надолу по реката, все още прикрепени към счупено парче док. Но това едва ли беше нейна вина; хората трябва да строят по-здраво, ако искат драконите да се обаждат. Тя изръмжа от болка, докато накланяше криле и кръжеше. Това щеше да боли, независимо дали се приземи във водата или на дока. Е, добре докът, значи.