Робин Хоб - хроники на Дъждовните земи 4/Драконовата кръв

Тринадесета глава. Последен шанс

Мъртвите неща плуват. - Калсидецът изрече думите твърдо, сякаш заповядваше на някого или нещо да ги изпълни. Уморените мъже, насъбрали се на палубата, тътреха крака, но никой не отговори. За тях беше твърде очевидно, че може би мъртвите дракони не плават. В снощната бурна битка те бяха убили синьото чудовище и го бяха видели да потъва във водата. Много от мъжете бяха извикали от ужас, когато безжизненият труп потъна. Другите ги бяха посъветвали да изчакат, тя ще излезе. Слънцето беше преминало своя зенит. Нито един труп все още не беше изплувал на повърхността.

Никой не беше спал. Всички бяха наблюдавали водата, страхувайки се отначало, че драконът не е мъртъв и може да предприеме нова атака. След това, докато нощта минаваше и тя не се появяваше те наблюдаваха, страхувайки се, че тяхната дълго търсена награда, основата на всичките им мечти, е на дъното на реката, завинаги извън обсега им. Бяха изследвали зоната между закотвените кораби с най-дългите си прътове и опипаха само вода или речно дъно. Един нещастен роб с гребло, закрепен с въже около глезена си, беше хвърлен зад борда и му беше наредено да се гмурне възможно най-дълбоко и да види каквото може да види.

Той не пожела да отиде; беше извикал в знак на протест, когато неговите другари послушно го бяха вдигнали и след това го бяха хвърлили отстрани. Той не бе плувец; той беше потънал и се издигна на повърхността, за да пръска и моли за помощ. Гест смяташе, че извиканите команди да се гмурне и да търси трупа на дракона не го бяха трогнали. По-скоро собствената му некадърност отново го беше потопила. Вторият път го измъкнаха от водата с въжето около глезена. Той лежеше на палубата като мъртъв, кожата му беше целуната в червено от реката, вдишваше въздух в дробовете си, очите му бяха посивели от киселата вода. Те му крещяха, настоявайки да разберат какво е видял.

-Нищо! Нищо не виждам, нищо не видях! - Ужасът на човека, че е ослепял, го бе лишил от страха от господаря му. Калсидецът го беше ритнал презрително, обяви го за безполезен и щеше да го изхвърли зад гърба, ако някой от другите не беше настоял, че слепец на гребло е по-добър от празна пейка. Гест беше забелязал, че никой от калсидците не е пожела да се гмурне зад борда. Сега, когато изгряващото слънце им даде достатъчно светлина, за да могат да видят под дърветата, те огледаха близките брегове, за да видят дали трупът на дракона не е изхвърлен на брега. Там нямаше нищо. Тогава калсидецът обяви, че може би течението е отнесло наградата им надолу по течението. Изтощените му мъже го гледаха с болезнено съмнение в очите. Драконът беше изчезнал и те го знаеха. Техният водач не споделяше тяхната депресия.