Тъмнината между нас

19

Хоуп 

Почистих плота около мивката и забърсах ръцете си в кърпата. Погледнах към баба. Стоеше в люлеещия си стол и тихо гледаше телевизия. През последните дни все по-често се случваше да забрави коя съм. Гледаше ме с онзи мек, виновен поглед, в който се опитваше да подреди лицето ми в някое чекмедже от паметта си, а аз стоях срещу нея и се усмихвах, докато вътрешно се ронех на малки парченца. Изговарях името си бавно, ясно, сякаш сме на урок по четене за първолаци, а тя кимаше, благодарна, че съм ѝ помогнала. След пет минути отново ме питаше. И пак. И пак.

Имаше моменти, в които ме наричаше с името на мама. Друг път просто казваше „момиче". Тогава не я поправях. Само ѝ подавах чашата с вода, намествах одеялото върху краката ѝ и седях до нея, докато клепачите ѝ натежат.

Погледът ми се спря върху треперенето на ръцете ѝ, пожълтелите петна по кожата, начинът, по който дишането ѝ се накъсваше, когато говореше по-дълго. Преди операцията усещах умората ѝ по гласа, по допира, по тишината между думите. Сега я виждах и това го правеше по-истинско, и по-плашещо.

Вчера следобед ме попита дали съм новата съседка. Усмихна се учтиво, а после ми разясни, че очаква да дойде Кас - момчето, което ѝ е помогнало да приберат сеното и дори ѝ е оправил оградата.

Сърцето ми се сви, но отвърнах на усмивката ѝ. Не исках да я карам да се чувства объркана. После за кратко ме позна. Очите ѝ светнаха и ръката ѝ стисна моята.

– Хоуп – изрече името ми. – Моята прекрасна Хоуп.

Държах се за това като за спасителен пояс. За тези няколко минути бях отново внучката, не непознатото момиче. После умората я застигаше и името ми отново потъваше в мъгла. Но най-болеше, когато търсеше Кас. Сякаш точно него чакаше да се върне. В моменти като тези седях до нея, държах ръката ѝ и ѝ казвах, че сигурно е напът, че ще дойде пак да я види, когато се върне. Лъжех я нежно, както се лъже дете, за да не плаче. 

През последните три години Кас винаги беше тук. Всеки ден. За да напълни хладилника, да ѝ вземе лекарствата или просто да я разсмее. Когато я слушах да говори за него емоциите в мен се оплитаха. Сблъскваха се в гърдите ми като на двубой. Усещах благодарност, че е бил с нея, когато аз  не можех. И ревност, че паметта ѝ държеше спомените ѝ с него по-здраво от тези с мен. Не се гордеех с това. Но беше самата истина...