Тъмнината между нас

12 - част 2

Хоуп 

Напъхах се в бялата рокля, която така учтиво ми беше подсигурил, забих гребена на булото в косата си и прехвърлих воала отпред. Буквално се борех с него, кипнала от яд заради снощи, и ако не се овладеех, щях да го разкъсам.

– Добре, добре, воалът схвана, че не го искаш, престани да го дърпаш. – гласът на Евър се намърда успокоително между мен и борбата ми с проклетото нещо.

Спрях за секунда. Не защото се успокоих, а защото мислите ми вече бяха заети с мъжа, който ръководеше цяла престъпна организация, лаеше заповеди насам- натам, но се проваляше, когато трябва да каже нещо, което да не звучи като нареждане.

Изпухтях, както винаги, когато името му се появяваше в главата ми, но този път въздишката ми беше по-дълга. Не от страх. От унижение. От яд, че след онази близост, която имахме, бях повярвала, че мога да бъда нещо повече за него от полезен ход за Братва.

Идиотка!

Потръпнах след спомена за ръцете му върху всеки сантиметър от мен. Най-лошото не беше, че тялото ми го помнеше. Не беше и това, че го помнеше прекалено добре. Най-лошото беше, че въпреки гнева и горчивината, продължавах да го искам.

Погледнах отражението си в огледалото. Нямах желание дори за прическа, исках косата ми да е пусната, разрошена и опърпана като символ на умората ми да бъда отново фалшива съпруга, но Евър настоя да я прибере в небрежен кок, за да не изглеждам като луда.

Тя все още стоеше въоръжена с лака за коса, готова да потуши всяко косъмче, което си позволи да помръдне неправилно.

– Подготви ли си обет?

Кимнах след въпроса ѝ.

– Кажи го, искам да го чуя.

– Подписах. Чакам смъртта да сложи точка.

Евър въздъхна демонстративно и сви устни. Беше един от нейните начини да покаже неодобрение. Щеше да се замисли, ако знаеше, че снощи двуметровата грамада я използва като мотивация, за да си подсигури присъствието ми тук.

– Добре, скъпа, нека опитаме пак. Ти го харесваш. Вчера... беше... започнала... да го харесваш... – Думите ѝ излязоха насечени и разпокъсани една след друга, като че ли самите те не се харесваха да стоят в едно цяло изречение. – Просто си му бясна, че не ти каза за бялото нещо и нервите ти преживяха истински кошмар. Но го погледни от друг ъгъл. Сега щеше да си на едно наистина неприятно място вместо... – тя огледа стените на луксозната спалня, а после ѝ високия таван, сякаш трябваше да му изпратя благодарствено писмо за възможността, че съм тук. – Нека опитаме пак с обета.