Тъмнината между нас

15 - част 2

Хоуп 

В гърдите ми беше заседнал леден огън, мозъкът ми беше пред разпад и краката ми трепереха. Дланта ми се влачеше по грубата мазилка, докато вървях към залата на ресторанта. Всичко, което изрекохме един към друг, се търкаляше из главата ми като ръбести камъни.

В продължение на години прехвърлях най-мрачните възможни обяснения за неговото изчезване - проблеми с емиграционните, с полицията, дори ужасяващата мисъл да е убил някого на онзи ринг изникваше в съзнанието ми, но това...това, което току-що ми беше казал не беше сред тях.

Поех си няколко дълбоки глътки въздух и закрачих напред. Трябваше да се стегна, да успокоя персонала си и да им обясня всичко, преди молбите им за напускане да полетят към бюрото ми.

Залепих длан в стомаха си, като че ли това щеше да успокои гаденето, което се надигаше.

– Какво става, за бога? – гласът на Марко премина през мен като брулещ зимен вятър, събуждайки още и още тревога.

– Дай ми секунда, после ще поговорим. – отвърнах му, докато го подминавах, все така съсредоточена в това да стигна по-бързо до бара.

Ник се втурна към мен с онзи ужасен навик да се плъзга по пода на ресторанта, когато нямаше търпение да извърви няколкото метра разстояние. На лицето му се беше изписал панически ужас, заекваше и страхът му определено можеше да се конкурира с моя.

Вдигнах пръст с умоляващ жест да задържи думите си още минута.

– Първо искам да пийна нещо и после ще те изслушам.

– Да, това е добра идея – кимна след думите ми с разбиране. – Ще имаш нужда, всеки на твое място би имал нужда. И наистина не искам да звуча като човек, който е гледал твърде много криминални сериали, но полицията няма да ти помогне с него.

– Полицията? За какво ми е полицията?

Ник ме огледа, като че ли съм пропуснала половината изречения.

– Ти изобщо нямаш представа кой е човекът, с когото беше в офиса си, нали? – замигах като ученичка насреща му, докато мозъкът ми му отговаряше.

Този ли? О, този отлично знам кой е. Саундтракът на моето юношество. Гласът на всичките ми фантазии. Призракът, който витае над леглото ми. Мъжът, който от десет години не е напускал ума ми и е оставил толкова дълбока следа в тялото ми, че не мога да стигна до оргазъм, без да си представям, че той е вътре в мен. Така че, да, Ник. Знам кой е - но оставих думите да се реят само из ума ми.