Oops! Bu görüntü içerik kurallarımıza uymuyor. Yayımlamaya devam etmek için görüntüyü kaldırmayı ya da başka bir görüntü yüklemeyi deneyin.
Хоуп
Кас стисна здраво ръката ми и закрачи напред. Забързаните му движения караха ума ми да работи извънредно, за да мога да го следвам. Чувствах се като в пилотска кабина. Сърдитият му глас чертаеше всяко малко препятствие по пътя ми като навигатор.
– Неравна плочка след три крачки, слизаме от тротоара след шест.
Кимнах, но забравих броенето и коженият ми ботуш налучка проклетата плочка, за която говореше. Очите ми се окръглиха, паниката се закатери по раменете ми докато политах напред. Молитвите да не се изсипя в краката му, бръмчаха безспирно в главата ми. Усетих как ръката на Кас се обви около кръста ми, повдигна ме и гравитацията изчезна. Все едно бях на една от онези детски въртележки въртящи се в кръг, но програмирана за едно-единствено завъртане. Стиснах тила му като панда, увиснала на любимото си бамбуково клонче.
– За бога, Марс, казах след три.
Сърдитият му тон премина в загриженост. Повдигнах глава към него. Бяхме толкова близо, че шепотът му облиза устните ми. Топлината на тялото му превзе моето, стисна ме в нежния си капан и не ми позволи да се отблъсна и милиметър, докато ме приплъзваше по себе си, за да стъпя на асфалта. Електричеството започна да пука между нас като претоварена електрозахранваща мрежа. Човекът, по когото моето седемнайсетгодишно аз припадаше, беше с височината на контролната въздушна кула в Сиатъл. Кас продължи да ме спуска, спуска, спуска, усещах как гърдите ми се притискат в него и зърната ми набъбват. Милостиви боже! Ако скоро не стъпех на тротоара, щях да изгоря от близостта му като метеорит навлязъл в атмосферата на Земята. Стъпалата ми най- после достигнаха твърдата настилка.
Пътниците да слязат от въртележката, моля! – отправих хумористично напомняне с глас на стюардеса към себе си, за да отлепя длани от тила му и да го пусна.
