Тъмнината между нас

18

Кас

Кръвта на мама още лепнеше по дланите ми, усещах я между свитите в джобовете ми юмруци, докато вървях редом до Влад към офиса на Норман. Вътре в мен всичко беше застинало, не усещах дори собствения си пулс, бях едно бездънно празно място, което просто дишаше.

Влад спря и огледа района. Мястото, което наричахме Кръгът, беше потънало в тишина. Наоколо нямаше никого. Абсолютно пусто, сякаш между стените му никога не са се чували воплите на прогнили от алчност души. 

Вмъкнахме се през аварийния вход и продължихме напред по коридора, докато тежката врата от офиса на Сийл не изникна пред нас. Сенките ни се плъзнаха по нея - две размазани фигури носещи смърт.

С Влад влязохме в сумрачния офис. В шест сутринта тук винаги беше тихо. Дебелата лоена топка, която пазеше задника на Норман, се отправяше към ресторанта две преки по-надолу, за да се натъпче с няколко мазни бургера след края на всяка смяна. Машините, с които брояха парите, вече мълчаха, което беше показателно, че и останалите са си тръгнали.

Смъкнах качулката от главата си. Норман се закашля в кълбетата дим от запалената пура, щом съзря и двама ни в офиса. Погледът му и липсата на охрана, казваха всичко - не ни беше очаквал.

Вървяхме мълчаливи, прогнили, мъртви, бездушни. Влад тръгна напред към бюрото му. Вдигна ръка и опря дулото на пистолета в кафявата повърхност на масата. Беше го задигнал от сейфа на втория си баща, малко преди да тръгнем насам. Той бавно го плъзна по дървото със студен, стържещ звук, който проряза тишината.

Цветът се смъкна от лицето на Норман.

– Чия. Беше. Идеята? – три думи. Толкова успяха да излязат от гърлото на Влад.

През последните часове сякаш гласните му струни бяха зашити, а умът му се беше заключил в избирателна немота.

– Хей, хей, Кас, Влад, идеята не беше моя. Предупредих Анатолий, че с италианците е опасно да се забърква.

– Не питах за италианците. Чия! Беше! Идеята!

Влад вдигна оръжието към Норман.