Тъмнината между нас

Пролог

Десет години по-късно 

Ксандър Назаров ( Назар)

Тишината, най-оглушителният звук в човешката история, отново ми правеше компания. Винаги идваше след дима от дулото на пистолета и миризмата на кръв.

Погледът ми падна върху безжизненото тяло на Антон Сорокин, лежащо в краката ми.

– Предупредихте! – промърморих, взирайки се безизразно над него.

Кръвта му се стичаше най-дисциплинирано към канала, чертаейки линия по бетона. Де да можех да кажа същото за лоялността му, преди да отнема последния му дъх. Бях му дал шанс да обясни изчезналите количества, да признае кой прецака трансфера и къде изчезна последната доставка.

Един. Тон. Дрога.

Никой не беше видял пратката, никой не я беше пуснал по улиците. Нямаше следи, нямаше преразпределение, нямаше движение. Това вече беше проблем.

Този път не ставаше дума за обикновена кражба, това беше подривна операция. Някой от другите синдикати умишлено спираше нашия товар, за да изглежда така, сякаш Белови не могат да контролират собствените си канали. Стоката стоеше скрита някъде из града, търпеливо щяха да изчакат края на месеца и на официалната маса да ни забият ножа в гърлото.

В този град имаше два синдиката с интерес да разклатят точно нас. Орлови и Козлови. Въпросът бе, кой от нашите играеше с тях.

Антон беше първият, който плати за глупостта си да краде от Кирил Белов и да подронва авторитета на фамилията. Винаги имаше един такъв, който си мислеше, че може да контролира хаоса, докато хаосът не научи името му. В Братва Белов предателството не се прощаваше, и когато някой го забрави, аз бях този, който му го напомняше.

Смес от кръв, мухъл и урина се преплете в ноздрите ми. Ужасно неприятна комбинация.

Пъхнах оръжието обратно в кобура под якето си и запалих цигара. Дръпнах си силно, после още веднъж. Никотиновият дим беше по-чист от въздуха в склада.

Присвих очи, взирайки се в бялата димна завеса. Също като тази, която ми беше устроил скапаният счетоводител. От известно време вонеше на проблеми, на преправени таблици, объркани числа и лъжи, натъпкани между редовете така, че да ги подмине само някой, който не разбира от сметки. Аз не бях от тях. Но схемата този път не беше за кражба. Беше подготвена така, че стоката да се скрие и да чака подходящия момент, в който да ни ударят публично. Това не беше удар за пари. Беше показно унижение.