Тъмнината между нас

4 - част 2

Хоуп 

Метнах палтото си върху меката мебел и закрачих по коридора на общото ни жилище със Саймън, с походка на генерал, който отива да уволни половината армия. След мен Евър подтичваше на високите си обувки, размахваше ръце и сипеше житейски мъдрости като оракул на здравия разум.

– Хупълс, когато търсим нещо се изисква спокойствие. Трябва да намериш центъра си.
– Аз имам център. Просто в момента гори.

Отворих вратата на кабинета му и нахлух в него. Мирис на прах и на спарена тишина ме блъсна в лицето.

– Ето го светилището на Саймън, великият гуру на лъжите. Ако намеря дневник с надпис Как да бъда по-добър боклук, кълна се, че ще го публикувам онлайн.

– Концентрирай се – промърмори Евър и дръпна един куп с документи към светлината. – Търсим следи, не терапевтичния ти бяс.

– Извинявай, ако не го изговоря, ще избие някъде.

Преметнах тъмните си къдрици през рамо, за да виждам по-добре и задърпах първото чекмедже, после второто. Отварях ги едно след друго, ритах шкафове, местех снимки, сякаш всеки момент ще се материализира някаква истина и ще ме наплюе в лицето.

– Ако го намеря жив, кълна се... – гласът ми се покачваше с всеки сантиметър, който претърсвах. – Ще му забия халката в челото. Със замах. Да му стои като трето око, да гледа през него истината.

Евър погледна към мен.

– Хоуп...!

– Не ме спирай. Разсъждавам. Имам пълно право да мисля затова как да му го върна. Три години бях примерна съпруга. Най-малкото, което мога да си позволя, е въображаемо насилие.

Тя въздъхна.

– Въображаемо е окей. Просто ти напомням, че другото е подсъдимо. Преди три минути обмисляше да го застреляш с пистолет, който не притежаваш.

– Детайли. Ще си набавя. Имам приятели. Имам контакти. Имам нервен срив, който тепърва набира скорост.

Преминах към втората редица на бюрото му. Отворих първото чекмедже - нищо. Второто... нищо. Третото...

– Ако още веднъж намеря кламери подредени по цветове, ще го удуша с жълтия. Той заслужава жълтия.