Redemption

Chapter 2 - Fulfillment

Demi Lovato - Stone Cold

Bastille - Things we lost in the fire

„О Б С Е Г"

Гледна точка на Хари

Положението изглеждаше напрегнато. Всички очаквахме толкова уважаваната от Винс жена. Той нареждаше да се сготвело, да се изчистело, сякаш иска да промени цялото това място и някакси мрачната обстановка. Мисля, че това е една от многото му преструвки, но не разбирам защо е толкова важна.

Винсент Болдуин – мъжът, управляващ водещата сила „Обсег", би трябвало да си има сериозна причина да изпрати такъв голям състав от хора на мисия.

В момента стояхме в един от кабинетите му, наблюдавайки огромните помещения и дали всеки върши задълженията си. Цялата стена беше покрита с монитори от камери. Как би могъл иначе да контролира всички наоколо, тук идват буквално непознати, които в крайна сметка трябва да се приспособят като всички ни. По-добре да си тук, отколкото навън, страхуващ се, че могат да дойдат за теб по всяко време и да убият семейството ти.

Когато се сетя за това се успокоявам, че съм бил сирак от малък, а не е трябвало да виждам смъртта на родителите си.

- Нервен съм, Хари.

Винсент наистина не беше на себе си откакто планираше този удар. Казваше ми всичко, всичките си планове, но имаше неща за тази жена, които просто не можех да разгадая. Имаше неща, които може би не е готов да каже или просто не иска.

- Убили ли са семейството ѝ?

Не разбирам защо просто не я отвлекат. Толкова кръвопролитие и толкова жертви. Не че не съм го правил много пъти, но го намирам за излишно.

- Хари, Хари ... толкова си млад. Тя не е коя да е.

- И това отговаря ли на въпроса ми?

- Наредих да ги убият. Не може да има свидетели.

Стоях неподвижно, не казвах нищо. Имал съм спорове с него за методите му, но не знам за кого изобщо става въпрос, кой знае, може да са някакви главорезци, че да изпрати такава гвардия.

- За какво ти е тя?

- Когато му дойде времето ще разбереш. Дотогава не задавай въпроси, недосегаем, макар да си дясната ми ръка. 

Не знам защо ми казваше „недосегаемия", но не се чувствах като такъв. Естествено, че ми беше приятно да нямам камера в стаята си като другите, да нямам някаква гадост инжектирана в ръката ми, която да показва къде съм по всяко време като другите. Беше ми приятно да не бъда следен по всяко време и да ги командвам от време на време, но това беше всичко. Това бяха привилегиите. Просто не искам да живея на място, където само се убиват, само се стрелят с поглед без казана дума, само хвърлят ножове и са свирепи като зверове. Толкова са жалки хората, власт, власт, власт, власт. Вярно, че е изкушаваща, но понякога ми писва да бъда момче с оръжие, което раздава „правосъдие". И това се нарича добро дело, предпазване на света.