Redemption

Chapter 46 - To dad

Kygo, Labrinth - Fragile

Christina Perri - Human

Гледна точка на Хейдън

Беше изминала седмица, в която стоях между тези четири стени и единственото, което достигна до устата ми, бяха няколко глътки вода. Два дни след цялата случка се посъвзех и осъзнах какво бе направил Хари. Бе се отрекъл от всичко. И в момента може и да не е сред живите.

Все още чувствах тялото си като разчленено. Сякаш органите ми не си бяха на място, не усещах кожата ми да ме предпазва, а напротив – имах нужда да се освободя от мръсната й повърхност.

Може би нямах достатъчно време да се депресирам заради смъртта на татко. С Мариса веднага трябваше да заминем и не можех да се заключа в себе си, за да не й показвам в какъв безнадежден случай сме били. За тази седмица или повече ... се чудех защо не са ме убили вече. Няма как да ме държат тук повече. Може би майка ми отдавна е убита и са искали да видят дали от мен ще излезе „успешен убиец". Отговорът е да. Определено.

Но тогава специалната омраза на Винсент към мен щеше да е необяснима.

Всеки мълчи и се прави на смел. Мълчанието не е смелост.

Стоманената врата заскърца по пода и триенето ме караше да стискам зъби. Гледах с нетърпение кой ще отвори. Няма да стоя толкова безпомощно в ъгъла, дори и да ме снижиха със земята. Успяха да ме потиснат. Да ме накарат да се чувствам като нищожество. Да ме накарат да знам, че съм заслужила това с перенето си. Никой не прави така. Трябва да си тайно подъл, а аз показвах най-демонстративно колко са ми омразни. Няма как да си мисля, че съм неразгадаема.

Никаква заплаха не съм била. И явно най-неуспешният начин е бил да стоя толкова близо до тях, а всъщност да съм толкова далеч. И да действам сама. Голяма оптимистка съм била.

Един бодигард ме хвана за ръката и ме завлече преди да съм се изправила. Коленете ми се жулеха по пода, а той щеше да ми извади ръката от дърпане. Не бях тренирала, нито яла, нито се бях движела, че да мога да му се противопоставя.

Реших нищо да не питам. Интересът ми какво ще ми се случи не е толкова голям. Пусто бе и се зачудих колко е часът.

Главната зала никога не ми бе изглеждала толкова огромна. Все още бях на колене. Бодигардът се обърна и ме дръпна за косата, така че се озовах по гръб на пода.