Тя е Ангел, а аз съм Дявол... (girlxgirl)

"Това е началото на края..."

Хвърлих се встрани. Гумите извистяха. Успях да погледна към колата, точно когато минаваше в светлата част на улицата. Разпознах цвета и марката. Черно BMW Coupe (E46).
-Но кой искаше да ме убие?- питах се докато тупах прахта от дрехите си. -Честито Нелсън, успяла си да настъпиш някой по мазола...

Но случилото се не ме изненада, нито уплаши. Станах и продължих към вкъщи. Прибрах се, захвърлих телефонът си и се сетих, че наркотиците все още бяха в джоба ми. Отидох в банята и ги изхвърлих в тоалетната.
-Каква гадост.-казах и пуснах водата. Денят беше тежък и макар че нямах сили за нищо, реших да се взема един топъл душ. При допира на горещата вода до наранената кожа на ръката ми, изпитах срязваща болка. Мястото, което бележих с името Ѝ, вече не кървеше, раните почти се бяха затворили, а по кожата ми се редуваха различни нюанси на червено и лилаво. Но раната в сърцето ми не се затваряше... С всеки изминал ден, в който не Я виждах, раната ставаше все по-голяма. Излязох от банята и легнах в хола. Както и предполагах, дълго се взирах в тъмнината... После заспах.

Събудих се от тропане по вратата.
Станах от леглото и отидох да проверя кой е. Отворих вратата и изненада... Там нямаше никой.
-Само ми е до шегички...-измрънках. Почти бях затворила, когато нещо привлече погледът ми. Беше някакъв плик за писма, хвърлен на изтривалката.
Взех го и се прибрах. Изпитвах зверски глад. Отидох в кухнята и нападнах хладилника. В него не беше останало почти нищо. Все пак успях да открия необходимите ми неща, за да си направя сандвич. Седнах на масата и се сетих за писмото. Отначало мислех, че е някаква сметка, но когато го отворих разбрах, че греша. Вътре имаше някакъв лист, сгънат на две.
-Става все по-интересно. Я да видим за какво трябваше да стана толкова рано...
Разгънах листа. На него с изрязани букви от вестник (какво клише), беше написано "Това е началото на края..." Хапката ми приседна.
Вчера се опитаха да ме прегазят, днес това... Прекрасно! Явно нещата бяха по-сериозни отколкото си мислех, затова реших да се обадя на Лосано.
-Инспекторе, имам нужда от помощ.
-Кристина, станало ли е нещо?
-Ами... Мисля, че някой иска да ме убие.
-Какво? Какви ги говориш?
-Дълга история, инспекторе. Ако имате време...-звучах прекалено спокойно.
-Идвай веднага в кафето до Управлението. Чакам те.-каза с твърд тон Лосано.
Грабнах писмото, взех слушалките и якето си и излязох. Управлението не беше много далеч и реших да отида пеша до там. Пуснах музиката и се изолирах от останалия свят. Но много въпроси занимаваха съзнанието ми. Дали с Дари някога щяхме да бъдем както преди? И кой по дяволите искаше да ме убие? Но едно нещо ме ужасяваше. Ако когато Дари се върне, намери сили да ми прости, тя ще е в голяма опасност близо до мен. Аз съм като ходеща мишена и най-малкото, което искам е тя да пострада заради мен. Трябваше възможно най-бързо да разплета тази мистерия.