Тя е Ангел, а аз съм Дявол... (girlxgirl)

Ще си платиш за това, което причини на Дари.

Лекарите качиха Дари в линейката.
-Моля Ви, спасете я. Няма да те пусна да си отидеш, любима-държах ръката ѝ и плачех. Не исках дори и да си помислям какъв би бил животът ми без нея.-Тя ще се оправи, нали?-гледах лекарят в очите, но се страхувах да чуя отговорът му.
-Ранена е тежко...-каза той и вкара някаква система в ръката на Дари.
-Какво означава "ранена е тежко..."? Спасете я!-нервите ми не издържаха и се разкрещях. А после сведох глава и  заплаках. -Вижте докторе, тя е всичко, което имам.-едва говорех.-Няма да понеса да я гледам как умира пред очите ми...
Пръдължавах да държа ръката ѝ.
-Родителите на момичето знаят ли?-попита лекарят.
-Не... Но как да им кажа? Обещах на майка ѝ да я пазя.
Мъжът с бялата престилка ме потупа по рамото и каза съвсем тихо:
-Сигурен съм, че си направила всичко, за да  я предпазиш. Просто понякога колкото и много да обичаме някого и колкото и много да го пазим, съдбата решава да ни постави препядствие.-в очите на този мъж, който преди секунда изглеждаше хладнокръвен като скала, сега имаше сълзи.
-Загубил ли си някого?-попитах, преди дори да съм успяла да го осмисля.
-Дъщеря си....-отговори мъжът.
-Много съжалявам.
Лекарят не каза нищо. Избърса сълзите си, придоби отново онази сериозност и попита шофьорът на линейката:
-Колко остава до болницата?
-Около 15 минути.
Мъжът в бяло ме погледна и каза:
-Дръж се момиче. Приятелката ти ще има нужда от теб.

Линейката спря.
-Побързайте. Нека приготвят операционната.-крещеше лекарят.
Стоях плътно до Дари, държейки ръката ѝ. Преди да я вкарат в операционната я целунах и прошепнах:
-Ще те чакам тук, Ангелче...
Седнах и зачаках. 

-Какво е станало с Дари?-чух гласът на майка ѝ.
-Съжалявам... Не можах да я опазя.
Майка ѝ ме прегърна и се разплака.
-Как е тя Крис?
-Лекарят каза, че е ранена тежко...-промълвих и сведох глава. Не можех да гледам как надеждата в очите на майка ѝ бавно изчезваше. Изведнъж нещо в мен ми даде сила.- Но аз знам, че тя ще се оправи. Моето момиче е силно.-заявих с твърд тон, изправих се, помолих майка ѝ да ме държи в течение и тръгнах да търся ш*баният психопат, заради когото най-близкият ми човек сега се бореше за живота си.
Не исках да оставям Дари сама, но не можех да стоя и да чакам докато виновникът се разхождше  на свобода. Той посегна на най-скъпото ми и когато го открия, смъртта ще му се стори като приказка. Но нямах нищо... Никаква следа, знаех само цвета и модела на колата. Реших, че най-добре ще бъде да започна от ресторантът. Поех натам, но скоро получих смс.
"Търсиш ме, нали?" Номерът на подателя беше скрит.
-Проклето к*пеле!-изругах.
Той продължаваше да си играе с мен и ми изпрати още едно съобщение:  "Щом толкова искаш да ме откриеш, ела в парка. Ако не те е страх, разбира се."
-Идвам нещастнико, ще си платиш за това, което причини на Дари.-тръгнах към парка, изпълнена с гняв, който ми пречеше да мисля трезво.