Нямам сили вече , не издържам. Чувствам как този свят погубваме. Казвали са ми : Прекалено млада си за болката ?! Прекалено млада си за любовта ?!
Щом е така защо умирам ... защо разпадам се. Всички кавги и крясъци , които правя се че не чувам. Всяка една сълза , която пролях за вас. Не мисля че си заслужава , ала те са там. Надявам се да сте щастливи - думите ви , действията ви ме погубиха. Отнеха ми надеждата.
Как можеш да останеш без надежда ше се запитате ?! Лесно е - просто ти идва в повече , писва ти от всичко и всички. Като зараза е... в теб е , неизличимо. Болката загнездила се вече ми идва в много.
Чувам думите и подигравките ... вече почват да се смесват , все едно ехо са.
Единственото което чуватвам е острието преминаващо по кожата , парещата болка , коато някак освободяваща е ... заместваща душевната. Гледам червените следи и чудя се как стигнах до тук , как престраших се да го направя ... но просто сеета ми се разби. Всичко , мечти , илюзии , любов ... всичко което имах изгоря .
Чуватвам се сама ... няма и скеда от тази която бях... няма я усмивката ... няма го смеха ... няма ме мен...
