Ето ме тук за пореден път.
Трябва да съм луда , че винаги да търся тази болка . Как не се научих да мълча ?!
Дните превръщат се в нощи , слънцето залязва , а глупавото ми сърце все още вярва. Винаги се влюбва , винаги се разпада...
Караш ме да си загубя ума , като казваш ми чд трябвам ти , въпреки че знам че е лъжа.
Където и да отида сянката ти следва ме , сякаш знаеш че турся те.
Знам , че мога да излъжа , но сега ти казвам истината.
Никой друг не ме е йарал да се чувствам така. Влюбих се във всичко , което си , обожавам дори и шантавата ти страна.
Най-големият ми кошмар е да те гледам така сломен , бих дала всичко , за да отнема болката ти , ала не мога.
Ако ти бях казала , че от това е възможно да изгориш , възможно е да се погубиш , нещата може би нямаше да са така ?!
Но аз предпочетох да излекувам моите рани , да избърша собствените си сълзи , мразя се за това... мразя се затова че страх ме беше да не те нараня с истината.
Сърцето ти цяло щеше да е , а моето разбито... но от това голямо значение няма , и без това не успях да сглобя...
... точно 200 думи , съжекявам че е кратко , но си казах всичко. Какво мислите ? Някакви забележки , сто на сто има такива ...
