Всичко ще бъде наред

Глава 7-Началото

   Грийн явно не се е шегувал като каза, че ще се събудя с изгрева. Точно така стана и знаех защо. Лъчите на слънцето проникваха през стените и през пода. Буквално минаваха през тях и светеха в очите ми. Нямаше как да не се събудя. Това, което ме учуди беше, че когато се събудих не ми се спеше, а напротив. Чувствах се бодра. Наистина бодра. Това преди не се беше случвало.
   Запътих се към банята да си измия зъбите и да си взема душ, когато установих, че няма баня. Явно мъртвите не се цапаха. Как не се бях сетила за това?
   Както и да е. Внезапно ме осени споменът, че Грийн каза, ще дойде по изгрев слънце.
   Излязох пред къщата си и се загледах в прекрасния изгрев. Лъчите на слънцето се промушваха през облаците и изглеждаха като игли, забити в пухкаво кълбо прежда. Беше изумително красиво.
   Загледах се наоколо. Хората тъкмо излизаха от къщите си. Лъчите минаваха под краката на всички. Погледнах надолу и видях, че под мен също минаваха лъчи. И през мен също. Да, точно така, минаваха през мен. Усещането беше топло и нежно... Все едно слънцето беше вътре в мен, макар че май всъщност беше точно така.
Отново се загледах продължително нанякъде, когато чух ужасен, приглушителен шум. Какво, по дяволите, беше това?!
   След мъничко ми тана ясно. Беше самолет. И летеше право към мен. Изобщо нямах време да реагирам. Просто стоях там и гледах вцепенено. Не можех да мръдна и тогава...
   Нещо ме връхлетя от страни. След секунди лежах на облак и гледах как самолета подминава.
   -Добре - заговори някой. - Май вчера трябваше да те предупредя за самолетите.
   Беше Грийн. Той ме беше спасил. Беше ме... Спасил? Ама нали съм мъртва? Какво щеше да стане, ако не ме беше избутал? Точно това го попитах, а той отвърна:
   -Нямаше да умреш, защото вече си мъртва, но щеше да боли. И то много. Щеше да се възстановиш след няколко часа.
   Уау. Това беше... странно.
   -Благодара ти, че...
   -Няма за какво - прекъсна ме той. Явно нямаше проблем да ме прекъсва, стига да не прекъсвам аз него. - Трябваше вчера да те предупредя. Следващия път когато самолет лети към теб, не се шашкай, а се дръпни.
   -Добре - кимнах аз. Като спомена вчера, се сетих за обещанието му. - Ти ми каза, че днес ще получа още отговори. Е, чакам.
   -Нима очакваш отговори на въпроси, които още не си задала? - попита той шеговито.
   За Бога, предполага се, че знаеше какви въпроси ми се въртят в главата. Вероятно всички питат едно и също. Може би просто си играеше с мен, или разчупваше леда.
   -Ами, като за начало...
   -Почакай - прекъсна ме той отново. - Какво ще кажеш да се разходим докато говорим?
   Смаях се. Говореше с приятелски и уверен тон, все едно се познавахме цял живот.
   -Добре - съгласих се ведро.
   След като тръгнахме, той погледна в светло зелените ми очи и ме попита:
   -И така... Какво щеше да питаш?
Самолетът, който мина одеве ме беше объркал и реших да го поразпитам:
   -Значи хората от Долу, включително и тези в самолетите не могат да виждат нас, нито къщите ни, така ли?
   -Да. Те виждат просто облаци.
   -Но... Нали облаците се движат? И самолетите минават през тях?
   -Това просто размества къщите, но не ги руши.
   -Ами... Когато вали дъжд... Или сняг?
   -Облаците непрекъснато се... Ами... ,,Сменят", така да се каже, но това не пречи на къщите. Те са като... Живи. Винаги успяват да си намерят местенце. Е, разбира се, има го Вечния облак.
   -Вечният облак? -попитах объркано. Не бях чувала за такова нещо. И как очаквах да съм?! Не бях чувала за нищо от случващото се тук.
   -Да. Това е облакът, на който е портата за светът ни. Той е винаги непокътнат. Движи се, но не вали.
   -Яко! -възкликнах аз.
   Грийн само се засмя, а в очите му изкреше истинско развеселение. Честно казано, беше ми приятно да говоря с него, и съдейки по отношението и изражението му, май на него също му беше.
   След няколко минути мълчание се сетих за следващия въпрос, чийто отговор исках да знам.
   -Сам го каза, облаците се местят. Как ще откривам пътя към вратата за да слизам Долу?
   -Виждаш ли облаците, които блестят? - попита той и посочи към един блестящ облак. - Трябва да вървиш само по тях и те ще те отведат до портата.
   Загледах се в него. Наистина блестеше. Беше като захарен памук, само ще със златист ситен брокат.
   Докато вървяхме, продължих да гледам към блестящите облаци, на които все пак имаше къщи. Бяха толкова красиви! И облаците, и къщите. Всичко тук беше.
И както се бях зазяпала, усетих, че падам. Така се стреснах... Явно облакът, по който сме вървели бе свършил, а аз не бях забелязала. Тръгнах да падам, но Грийн моментално ме сграбчи за ръката и ме издърпа.
   Когато стъпих обратно на облака, не се укопитих веднага. Трябваха ми няколко секунди да успокоя пулса си.
   -Внимавай - каза Грийн и ме погледна с лек укор.
   -Благодаря ти, че ме издърпа - казах свенливо. - Хей! Какво щеше да стане ако... Ако бях сама и не ме беше хванал, и... Бях паднала?
   Той се усмихна.
   -Погледни надолу - каза ми.
   Послушах го и погледнах надолу. Имаше още мноооого облаци.
   -Ако беше паднала - започна той, - щеше да паднеш върху някой друг облак и нямаше да се нараниш, но щом съм тук, нямаше причина да не ти помогна.
   Дарих го с мила усмивка и тогава ме осени една мисъл:
   -А ако бях паднала, как щях да се кача обратно тук?
Въпросът ми видимо го развълнува.
   -Виж горе - каза той весело.
Погледнах нагоре и видях, че над нас също има облаци.
   -Сега сгъни колене и скочи на облака над нас, ето така - каза той, а след това демонстрира.
   Издигна се нагоре и се приземи върху облака с красива грация. Опитах се да направя същото, но когато пробвах, нищо не стана. Просто подскочих и го погледнах тъпо.
   -Просто опитай пак - каза той укоражително.
   Погледнах към облака, съсредоточих се, сгънах колене и скочих...
   И се хвърлих върху Грийн, събаряйки го.
   -Оу, Боже! - казах с разтревожен тон. - Съжалявам!
   -Няма проблем - отвърна той, смеейки се. След това се изправи и се затича нанякъде, след което отново скочи към друг облак.
   -Къде отиваш? -попитах го.
   -Последвай ме и ще видиш!
   Очевидно днес беше в добро настроение.
   Хм... Странно. Винаги съм била срамежлива и свита и съм се срамувала да говоря с всички, особено с непознати, но с Грийн не беше така. Познавахме се едва от ден, а вече говорех отпуснато с него. Не ми се беше случвало с никой друг. Дори с Дейна не се отпуснах толкова бързо.
   Реших да спра да размишлявам и се затичах след него.