Всичко ще бъде наред

Глава 22-Новото семейство

    -Ейд. Ейд, моля те, успокой се.
   Прегърна ме силно, а аз зарових лице в гърдите му.
   -Съжалявам, че нещата са се развили така...
   -Ейд, за какво, по дяволите, говориш?!
   Смаях се. Оу, Господи, той е нямал Изпитателен срок. От къде може да знае какво точно се е случило? Дори да е наблюдавал близките си от високо е било от прекалено високо за да знае какво точно става.
   Избърсах сълзите си и прошепнах:
   -Ти не знаеш...
   -Какво не знам?
   -Много неща...
   Той ме прегърна силно и ми каза:
   -Ейд, моля те, успокой се. Нали знаеш, че си моето слънце? Слънцето трябва да сияе. Моля те, не се крий зад облаци.
   Това неговото беше талант. Абсолютно винаги знаеше какво да каже и го казваше в правилния момент. Избърсах сълзите си и го попитах:
   -Искаш ли да ти разкажа какво стана там?
   -Разбира се - отвърна мигновено.
   -Сигурен ли си?
   Този път малко се забрави с отговора си, но все пак каза:
   -Разбира се.
   Решихме да отидем на Цветната поляна. В интерес на истината, всеки път ме водеше в различна част от поляната, коя от коя по-красива.
   По пътя му разказвах, а когато стигнахме, продължих. Постарах се да не му спестявам нищо, защото колкото и ужасно да беше, той имаше право да знае всичко.
Разбира се, казаните от мен неща го разстроиха. И кой не би се разстроил?! Ако бях аз, бих изпаднала в емоционален шок, особено каквато съм чувствителна.
   -Наистина ли брат ми не се е върнал, въпреки че аз умрях? - попита той с такава тъга, че сърцето ми се сви.
   -Не - отвърнах аз съжалително, - не се е.
   Отидох при него и се сгуших в прегръдките му. Бяхме седнали на тревата. Бяхме се озовали на място, където имаше само трева наоколо, и един голям хълм. Много приятно местенце. Постояхме така известно време, гледахме как слънцето се скрива зад хълма и как се озовава под нас и когато се стъмни, тръгнахме.
   Когато стигнахме до къщата ми го попитах:
   -Ще останеш ли и тази нощ?
   -Разбира се - отвърна той с усмивка.
   Когато легнахме се гушнах в него и заспах, потънала в мисли за това какво видях и какво ме чакаше да видя. Така неусетно заспах.

                           *     *     *

   Беше ми толкова любопитно да разбера защо Грийн се е самоубил... Попитах го, но когато се опита да ми отговори, отново не успя. Когато се опита да го напише, дори химикалката не успя да хване. Опита да ми покаже с жестове, но когато започна, крайниците му застинаха и не можа да продължи. Да, Нещото определено не си поплюваше.
   В четвъртък слязох Долу и
реших този път да навестя бащата на Грийн. Надявах се майка му вече да е излязла от онова мазе, в което се беше усамотила.
   Реших да отида при бащата, за да видя с какво се занимава и т.н. Също така ми беше любопитно да видя второто му семейство.
Когато си помислих за него се озовах в някакъв сиво бял, много добре подреден офис. Пред бюро седеше мъж на между 40 и 45 години с костюм, тъмно кафява коса, същата като на Грийн и същите кафяво жълти очи. След като видях тези очи се уверих, че това наистина беше баща му.
   Малко след като влязох, на вратата се почука.
   -Влез! - възкликна мъжът.
   В стаята влезе доста кльощав мъж на не повече от 25 години, който носеше огромна купчина документи.
   -Шефе, казаха ми да ви донеса тези документи.
   -Остави ги на масата ей там.
   Хилавият изпълни заповедта, след което излезе от стаята.
   След като се обърнаха към бащата на Грийн с ,,шефе", значи вероятно той бе шефът на... Там каквото беше това.
   Работата му се оказа изумително скучна - цял ден просто стоя и писа по някакви документи, но добрата новина беше, че след работа ме заведе право при новото си семейство. Освен втората му жена, която беше поне с 15 години по-млада от него, в апартамента му бяха и 2 деца - момичета, близначки. Майка им беше с гъста, идеално права рижава коса, която и двете бяха наследили. Освен че много си приличаха, тъй като бяха близначки, бяха същински по-дребни копия на майка си. Не бяха на повече от 4 години. Единственото, по което се различаваха от майка си бяха очите. Нейните бяха зеленикави, а техните - кафяво жълти. Без значение дали тази жена беше една от причините семейството на Грийн да се бе разбило, нямаше как да отрека, ще беше много красива.
   Красива млада жена и успял, но не особено млад мъж - най-типичният брак в днешно време.
   Между тях не виждах близост, но поне не ѝ крещеше както крещеше на бившата си съпруга.
   Разходих се из апартамента. Беше мезонет. Брей, тоя човек явно беше важна клечка щом можеше да си позволи толкова скъп и луксозен апартамент, но въпреки това не е давал достатъчно пари за Грийн... Боже, бях го видяла за пръв път в живота си едва преди няколко часа, а вече чувствах, че започвах да го мразя.
   Вечерта беше скучна и депресираща. Мъжът стоеше пред телевизора и пийваше вино, майката не отдели поглед от телефона си, а децата си играеха. Какво ,,прекрасно и сплотено" семейство, помислих си.
   Когато чух камбаната и се качих, разказах видяното на Грийн.
   -Пинк и Пърпъл са вече на 4? Последно когато ги видях бяха бебета.
   -Всъщност, те планирани ли са били?
   -Разбира се, че... - не можа да довърши отговора си.
   Изпувтя раздразнено, а после вметна:
   -Много е дразнещо, че почти нищо не мога да ти казвам.
   -Да, съгласна съм. Предполагам, че не са били планирани. Вероятно се е разбрало, че друга жена е бременна от баща ти когато все още е бил с майка ти и точно затова са се разделили, нали?
   Изрекох последното като въпрос, макар да знаех, че не може да ми отговори, но утвърдителният му поглед с лека усмивка ми отговори вместо него.
   Вероятно усмивката не беше за това, което казах, а заради факта, че съм се досетила.