Всичко ще бъде наред

Глава 13-Психопатът

   Денят мина неочаквано бързо. След престоя си на Цветната поляна, с Лана слязохме Долу, както и Донован - новият Изпитван, поверен на Грийн. Там не се случи нищо кой знае какво, просто подготовка за погребението ми. Следващият ден обаче, 2-ри август, разтърси абсолютно всичко - и живота, и смъртта ми.
   Когато слязох, майка ми и баща ми бяха на дъъъъълъг разпит в полицията заради инцидента. Видях доклада от катастрофата. Пиян шофьор блъснал колата си в задната лява част на нашата кола, точно там, където аз седях, което обясняваше много.
   Когато родителите ми се прибраха, майка ми си беше надянала типичното за нея решително и делово, но в същото време загрижено изражение. Излезе замалко пред колата и се провикна на брат ми:
   -Рейн, хайде! Трябва да тръгваме!
   Той, разбира се, лежеше на тревата на двора и зяпаше облаците. В неговите очи, те бяха просто облаци, но когато аз ги погледнех, виждах къщите, както и хората, подскачащи там.
   -Не искам да ходя никъде! - провикна се той с тон, смесица между раздразнение, отегчение и ярост.
   Майка ми отиде при него, хвана го за ръката и го поведе към колата, говорейки му с мил тон:
   -Знаеш, че е за твое добро, миличък.
   Рейн завъртя очи, сбърчи чело в злобна гримаса и не ѝ отговори.
   Качиха се в колата. Мама настани Рейн на задната седалка, а аз, благодарение на силата на мисълта си, седнах на предната до нея. През целия път цареше тишина и виждах изкривеното от гняв лице на Рейн в огледалото за задно виждане. Беше ми много любопитно къде отиваме. Може би мама водеше Рейн на тренировка по футбол? Той винаги е мразил да ходи на тренировки. Не понасяше нито спорта, нито другите деца, които са в отбора му.
   Не пътувахме дълго. Когато стигнахме на мистериозното място, огромно озадачение се прокрадна в мен. Когато излязох от колата, от дясната ми страна стоеше поддържана бяла сграда, на която пишеше с огромни букви ,, Психиатрична клиника".
   Добре... Не това очаквах. Но каква работа имаха брат ми и майка ми там? Нямах представа, но исках да разбера, затова просто ги последвах вътре.
   Минахме покрай рецепцията, след което продължихме надолу по коридора, а по пътя видях още 2-ма Изпитвани. Стигнахме до бяла врата, на която пишеше ,,Д-р Шей".
Влязохме вътре и очаквах всичко да е бяло, но не беше така. Всичко беше като в нормална стая, като изключим бюрото, на което бяха разхвърляни много документи.
На вратата ни посрещна мъж на между 40 и 50 годишна възраст (предполагах, че е д-р Шей). Погледна брат ми дружелюбно през кръглите си очила и каза:
   -Здравей, Рейн. Как се чувстваш днес?
   Рейн не му отговори, а само му хвърли кръвнишки поглед.
   -Рейн, не е възпитано да не отговаряш, когато те питат нещо - намеси се мама, нарушавайки появилата се неловка тишина.
   -Няма проблем, г-жо Майкълсън - отвърна докторът и подаде тънка книга на Рейн. - Имате ли нещо против да поговорим отвън, докато Рейн почете малко от книгата, която съм му приготвил?
   -Не, разбира се, че не - отвърна майка ми спокойно. Може и да изглеждаше уверена и овладяна, но аз я познавах. Съвсем ясно можех да разчета тревогата в очите ѝ.
   Двамата излязоха пред клиниката и докторът заговори с много по-делови тон:
   -Госпожо, положението е много сериозно. Имайки предвид всичко, което Рейн преживя, би било много по-нормално да е депресиран, изцяло погълнат от тъга. Цялото това безразличие и ярост, които лъхат от него, много ясно показват, че нещо не е наред. Той загуби сестра си. Казвали сте ми, че много се карат, но любовта между брат и сестра съществува, без значение от скандалите. При него... На него просто не му пука. И това е много, много лошо. Още февруари, когато го доведохте при мен за първи път забелязах, че безразличието при него не е от типа ,,правя се, че не ми пука, за да съм готин". Него наистина не го е грижа.
   -Какво искате да кажете? - пророни майка ми след кратка пауза.
   -Искам да кажа, че е въпрос на време да стане... Ами, психопат. Докато е още малък, не е опасен. Но той ще расте, ще се преструва, че вече всичко е наред, ще усвои как да се преструва, че чувства, но всъщност в него ще бликат само ярост и безразличие, и аз нищо не мога да направя по въпроса.
   И ето, пак се случи. Поредното нещо, което ме изуми в рамките на този ден - майка ми отново беше на ръба на емоционален срив. Ето сега разбрах кое всъщност е слабото място на тази силна борбена жена, която винаги запазва хладнокръвие - ние, нейните деца.
   -Наистина ли нищо не може да се направи? - пророни с треперещ глас и безкрайна мъка в тона.
Докторът не ѝ отговори веднага. След около минута пауза, просто постави утешително ръка върху рамото ѝ, а тя се разплака. Чух го, че прошепна искрено, безкрайно искрено ,,съжалявам".
   Естествено, той не беше виновен за случващото се, но се зачудих колко често му се налага да изрича тези думи? Колко често трябва да утешава съсипани от мъка хора? Колко често осъзнава, че не би могъл да помогне?
   В следващия момент, в ума ми се появи нова мисъл, която прогони всички досегашни - родителите ми са знаели, че нещо не е наред с Рейн още февруари, а не са ми казали! Защо?! Чудех се. Как може такова нещо?! Дори да не са били сигурни какво точно му има е трябвало да ми кажат! Не знаех как точно се чувствам. Гневът се надигаше в мен с бясна сила, подкрепен с тъга за брат ми, но когато погледнах към съкрушеното лице на майка ми и осъзнах, че сърцето ѝ е разбито на парчета за пореден път напоследък, внезапно целият гняв се стопи и отстъпи на тъгата. Истинска, дълбока тъга обгърна тялото ми, подкоси краката ми и напълни очите ми със сълзи. Семейството ми се разпадаше. Всичко отиваше по дяволите. Какво се очакваше от мен да направя? Каквото и да би трябвало, не бях способна на нищо. Не можех да прегърна мама и да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред. Не можех да отида при Рейн и да поговоря с него. Не можех да плача в стаята си, завита през глава, нито да потърся утеха в дълъг разговор с Дейна. Не можех да почувствам близостта на хората, които обичам, нито те моята. Не можех да направя нищо. Бях напълно отчаяна и това ме побъркваше. Сълзите ми обгърнаха лицето ми и камбанен звън прониза слуха ми, но не бях способна да тръгна. Не бях способна да помръдна. Не можех да викам, да крещя и да се жалвам. Исках, но тялото ми не ми позволяваше. Можех само да треперя от страх и смут, гледайки картинката пред себе си - съсипаната си майка и разпадащият се мой живот, който вече не притежавах. Не можех да мръдна. Бях в шок.