Всичко ще бъде наред

Глава 19-Съдът

   Научих, че Нейт е прикривал Грийн. Това не беше изненада за мен, но Лана го е правила също, което ме учуди. Не можех да я виня, защото като се замисля, на нейно място бих направила същото, но все пак ми беше кофти, че ми е спестявала истината през цялото това време...
   Тя и Нейт не спираха да базикат мен и Грийн, че сме влюбени, витаещи в облаците. По ирония, това беше твърде вярно.
   До края на седмицата не се случи нищо необичайно Долу. Майка ми плачеше всеки ден след работа и се чудех дали ако не успея да оживея ще се съвземе някога.
   В понеделник, 13-ти, научих нещо, за което тотално бях забравила.
   Тази седмица беше делото. Щеше да се реши колко време щеше да прекара убиецът ми в затвора.
Делото щеше да е в петък. До тогава обсъждаха подробности за адвоката на обвиняемия. За жалост, брат ми трябваше да се яви като свидетел, без значение дали искаше, или не. А той определено не искаше.
   В сряда беше повторението на деня на смъртта на Лана.
   Адски много се тревожех за нея. Имаше доста добър план за да върне живота си, но все пак... С нея също се бях сближила и не исках да остава мъртва. Не го заслужаваше.
   Моментът на смъртта ѝ беше 14:55 часа. Сега щеше да се върне малко по-рано същия ден, затова преди това се заехме да се сбогуваме.
   Здрависа се с Нейт, прегърна Грийн, а щом погледна към мен се разплака и ме прегърна, а аз отвърнах със същото.
   -Дори да оцелея, аз не искам забравя теб! - изрече плахо през сълзи.
   -Аз също. Но ти обещавам, че без значение дали ще оцелея или не, винаги ще пазя приятелството ни в себе си!
   -Аз също! - проплака тя. - Сбогом, Ейд!
   Двете останахме прегърнати няколко минути, сетне тя изчезна. Да, върна се в деня на смъртта си.

                           *     *    *

   Когато в четвъртък чух Камбаната, сигнализираща, че трябва да слизам, не можех да повярвам, че го правя сама. Толкова бях свикнала Лана да е с мен... На връщане беше същото.
Когато се качих, Лана не беше там. Беше само Грийн. Ако тя беше умряла, сега щеше да е там, но я нямаше.
   -Какво става? - попитах. - Тя оцеляла ли е?
   По лицето на Грийн проблясна широка усмивка.
   -Да, Ейд - заяви той гордо. - Успяла е.
   В този момент самотата, празнотата и разочарованието от това, че вече не е наоколо бяха изместени от гордост и радост. Беше успяла. Наистина беше! Изумително много се радвах за нея, макар това вероятно да значеше, че никога вече няма да я видя. Е, помислих си, ако е писано (по-скоро ако Нещото го напише), ще се срещнем отново някой ден.