Всичко ще бъде наред

Глава 8-Камбанен звън

Струваше ми се наистина странно колко често и лесно се сменят настроенията на Грийн и не знаех защо, но не ми беше удобно да питам. Вместо това, просто го следвах и правех каквото и той.
Тичахме на длъж и шир по облаците, подскачахме и се хвърляхме в мекотата им. Беше наистина забавно и ми помогна да стигна до извода, че когато съм мъртва, колкото и да тичам, не се изморявам.
Да, много странно, нали? Радваме се на нещо, на което биха се зарадвали 3 годишни деца. Разхождахме се повече от час, може би 2, не знам точно, но беше доста.
По едно време, той просто се просна на облак.
-Какво правиш? -попитах го озадачено.
-Знаеш ли колко е хубаво да лежиш на облак?
-Ами...
-Не, няма как да знаеш. Затова, давай! Легни.
Какво пък, помислих си.
Сетне легнах на облака близо до Грийн и веднага се убедих, че е бил прав. Беше толкова меко! Бих казала ,,все едно лежиш на облак", но всъщност си беше точно така.
-Хубаво е, нали? - попита ме той. Гласът му преливаше от спокойствие.
-И още как - отвърнах с усмивка.
След това, той погледна часовника на ръката си и ми каза спокойно:
-Хайде. Време е да те заведа при Камбаната.
-Камбаната?
-Да. Когато чуеш камбанния звън, това е знак, че е време да слезеш Долу. А когато си Долу и отново го чуеш, значи е време отново да се качиш тук. Камбаната бие 113 пъти. Имаш време да слезеш само докато бие. И вечерта също толкова пъти ще бие.
-Разбирам. Ами... Ако не го направя... Ако не сляза Долу, какво ще стане? Или пък... Ако не стигна навреме до вратата?
-Губиш правото си на втори шанс и оставаш тук.
-Ами ако не се върна навреме?
-Тогава ще трябва да нощуваш Долу и на следващият ден ще можеш да се качиш чак при вечерния звън. И все пак сделката за Изпитателния срок отпада и оставаш мъртва.
Докато вървяхме към Камбаната размишлявах над думите му. Все пак, 113 пъти не са малко. Съмнявам се да имам затруднение.
-Ами качването и слизането? Как става?
-Просто докато си на Вечният облак си помисляш как искаш да си Долу, отстъпваш от облака и започваш бавно да се спускаш надолу. Там ще има и други, така че няма да си сама. Може някой да ти помогне ако се наложи.
-Добре - казах аз леко нервно.
Внезапно той спря, обърна се към мен и сложи ръце на раменете ми.
-Хей - каза с нежен тон. - Спокойно. Всичко ще е наред. Няма страшно.
Кимнах и се насилих да се усмихна. Честно казано, бях доста по-нервна от колкото очаквах.
Отново тръгнахме към Камбаната, но този път мълчаливо. Тогава ми светна нещо.
-А как ще запомня пътя към Камбаната, щом постоянно се мести?
-Оу, Камбаната е точно до голямата порта. Не забелязваш ли, че вървим по блестящите облаци? Не видя ли Камбаната вчера?
-Ами, какво да ти кажа, аз съм си разсеяна по пирода - казах и се засмях.
След няколко секунди мълчание, той подхвана:
-Знаеш ли, Ейд, тук си от по-малко от 24 часа. Обикновено всеки е шокиран и в депресия по това време от Изпитателния срок, а ти приемаш всичко... някак си... толкова добре! Определено е впечатляващо.
Замислих се над казаното от него. Все още не можех да повярвам какво се случва и всичко ми се струваше изключително странно. Не мога да кажа, че бях щастлива заради случилото се и наистина исках да се прибера у дома, но всъщност, той беше прав. Наистина не бих казала, че съм депресирана или нещо такова. Не ме разбирайте грешно. Осъзнавам какво се случва и разбирам сериозността на ситуацията, но не мога да приемам всичко толкова... Ами... Зле, колкото се очаква от мен.
След всички дълги размисли просто му казах:
-Предполагам, че си прав.
И наистина беше. Не знаех дали това, че не приемам ситуацията по потресаващ начин е хубаво, или лошо, но едно знаех със сигурност - Ако Грийн, това момче, което едва познавах, не беше тук, несъмнено щях да бъда по-уплашена и разтревожена. Някак си... Ведрият му тон, шегичките, които подхвърля от време на време и кафяво жълтите му очи ми вдъхваха спокойствие. Явно спокойствието му беше затазно. Да, така е, не бяхме първи приятели от години, но усещах, че мога да му се доверя. И също така, това място си имаше и хубави страни, така че като истински оптимист бях решила да обръщам внимание само на тях и до тук това решение ми се отразяваше доста добре.
Внезапно, изключително силен камбанен звън ме изтръгна от мислите ми и ме върна към реалността. Вдигнах глава и видях Камбаната и портата точно пред нас.
Камбаната беше по-ослепителна от колкото очаквах. Висока към 6, 7 метра, огромна, сигурно тежаща към 2 тона, много силна и влиятелна, украсена със злато, сребро и бронз както всичко друго наоколо и обградена от всички страни с розови храсти. Беше толкова висока и ме караше да се чувствам толкова малка в сравнение с нея... И без друго бях доста ниска - метър и петдесет. За разлика от мен, Грийн беше към метър и седемдесет, но до тази огромна Камбана, той също изглеждаше като хлебарка.
Дълго време оглеждах Камбаната и дълбокият му, нежен глас ме изтръгна от унеса.
-Хайде - каза той. - Време е.
Чак сега забелязах забързаните, прииждащи от всякъде хора. Придвижих се към току-що отворените порти и тръгнах да излизам, когато погледнах до себе си, но Грийн не беше там. Заоглеждах се наоколо и го видях да се отдалечава, без да отделя поглед от мен. Честно казано ми се щеше той да беше с мен и чак сега се зачудих защо всъщност не е. Погледнах го с въпросително изражение, а той само се усмихна укоражително. Разбрах, че наистина няма да дойде и тръгнах сама.
Щом стигнах до ръба на Вечния облак изпразних съзнанието си за абсолютно всичко друго освен за това как искам да отида Долу.
Искам да отида Долу. Искам да отида Долу. Искам да отида Долу.
Махнах единия си крак от облака, сетне и другия и започнах бавно да се спускам.