Всичко ще бъде наред

Глава 11-Първият залез

   Дълго време просто стоях на вратата и слушах разговорите им за това колко ще им липсвам, как е трябвало да видя още много неща и т.н... Не знам колко време стоях там. Бях изгубила представа за времето, докато не чух камбаната. Леле, явно доста време съм слушала разговора им.
   Този път външната врата беше отворена, а Рейн не беше на двора. Явно е влязъл и е забравил да затвори.
   Минах над оградата и преди да се запътя към болницата, реших да пробвам дали и от тук ще мога да се кача, но не се получи. После мигновено хукнах към болницата и осъзнах, че духовете могат да се движат много бързо. Стигнах за няма и минута, защото се движех с максимална скорост. Не ми се рискуваше, а и както вече се бях уверила - духовете не можеха да се изморяват.
   Стигнах до там и се заоглеждах за Лана. След секунди я видях зад ъгъла. Изобщо не изглеждаше щастлива.
   -Хей... - започнах аз несигурно. - Какво има? Нещо лошо ли се случи?
   Тя се замисли за момент, може би се чудеше как да подреди думите си, а след това рече тъжно:
   -Аз била на мое погребение.
   Оу, Господи. Съвсем бях забравила за нещото, наречено ,,погребение". Нищо чудно, че е тъжна. Да видиш как близките ти отпращат тялото ти завинаги, мислейки си, че отпращат и теб, със сигурност е угорчително.
   Наистина не знаех какво да ѝ кажа. Не исках да звучи все едно не ми пука, но не исках и да разпитвам, защото със сигурност не ѝ се говореше особено за това. Нямаше какво да кажа, затова изръсих просто ,,Съжалявам". Тя се усмихна с една от нейните искрени мили и дребни усмивки, а след това каза:
   -Хайде. Ние трябва качваме се.
Кимнах в съгласие и двете литнахме нагоре.
   По време на пътя не исках да цари неловка тишина, но не исках и да говоря, ако на нея не ѝ се иска. За щастие, тя ме изтръгна от мислите какво да правя и ме заговори първа.
   -Как бил твой първи ден?
Реших да бъда напълно честна, гледайки колко сравнително бързо успя да се съвземе. Очевидно Лана беше от оптимистите, които не се вкопчваха с неприятните преживявания, а гледаха напред.
   -Ами, честно казано, беше по-кофти от колкото мислех, че ще е.
   -Това нормално е.
   -Предполагам. Все пак, не беше толкова зле, имайки предвид, че имам възможност да оправя нещата, но все пак, умрях в катастрофа. Идея си нямам как ще предотвратя това.
   -Ти умно момиче. Аз сигурна, че ти ще се справиш.
   Говореше с укоражителен тон, както би говорила една майка на дъщеря си в такава ситуация, но бях сигурна, че не го казва само за да ми вдъхне надежда. Нещо в очите ѝ, някаква весела изкрица ми подсказваше, че тя наистина го вярва.
   -Благодаря ти! - казах ѝ развеселено. - Надявам се да си права.
   -Аз винаги съм права - пошегува се тя и докато се смеех на шегата ѝ осъзнах, че това беше първото напълно правилно изречение, което каза от както се срещнахме, без някаква грешка в словореда.
   След малко осъзнах къде се намираме.
   -Горе сме - казах ентусиазирано.
Портата беше широко отворена, много хора прииждаха и едва успях да различа усмихнатото, грейнало лице на Грийн в далечината. Отвърнах на усмивката му, а Лана ме погледна въпросително. След което проследи погледа ми и лицето ѝ придоби разбираща физиономия и попита:
   -Това момче доведе тук теб?
   -Да.
   Изобщо не бях осъзнала колко много спокойствие и щастие лъхаха от тази една думичка. Също не бях осъзнала колко спокойна се почувствах, когато го видях. Някак си... Ако той беше тук, аз знаех, ще всичко ще е наред. Жълтокафявите му очи и почти винаги безгрижният му поглед ми вдъхваха спокойствие.
След като с Лана се приближихме до него, той, без да обръща внимание на приятелката ми, заговори мило:
   -Как беше първият ден, Милейди?
   -Оу, ами... - отвърнах несигурно. - Беше някак... Странничко.
   -Знаех си, че това ще кажеш.
   -И какво, да не ми четеш мислите? - попитах шеговито. - Или пък всички това казват?
   -Ами, да кажем по малко и от двете.
   Говореше непринудено и спокойно и не ме пришпорваше да разказвам всичко, което много ми харесваше, макар че все пак мислех да му разкажа това онова.
Мисля, че чак сега забеляза Лана. Хвърли ѝ дълъг изкучаващ поглед, в който в началото се четеше объркване, но бързо бе изместено от любопитство.
   -Оу, къде са ми обноските? - казах аз с престорени маниери. - Лана, това е Грийн. Грийн, това е Лана.
   -Приятно ми е, Лана - усмихваше ѝ се ведро Грийн, а тя на него - още по-ведро. Ако не се познаваха от 1 минута бих казала, че са влюбени.
   -На мен приятно ми е също.
Няколко секунди просто стояха и се гледаха, а аз предполагах, че всеки от тях се чудеше как да продължи разговора. Не беше като в чат. ,,Какво правиш" беше крайно неподходящо, да не говорим за ,,Как си". Накрая реших, че трудната задача за поддържане на разговора се пада на мен.
   -Хей, Грийн, имам доста неща да те питам.
   -Чудесно - каза Грийн лукаво. - Тогава ще ме питаш.
   -Аз трябва тръгвам - каза Лана. - Аз трябва правя разни неща.
   -Добре. До утре в такъв случай.
Приближихме се една към друга, прегърнахме се и тя тръгна нанякъде.
   В мигът, в който се отдалечи достатъчно, попитах Грийн с фалшива ярост:
   -А ти, господинчо, защо не ми каза как се ходи Долу?!
   -Ами, Ейд, какво да ти кажа, аз съм си на години вече - пошегува се той. - Забравям.
   Говореше с такава безгрижност, все едно съм го попитала колко е часът.
    -Ооо, я стига глупости! - скастрих го аз, без да спирам да поддържам престорената ярост, но и без да звуча така, сякаш съм наистина ядосана.
   -Шегата на страна - отвърна той, без да спира да говори весело, но шеговитостта бе отлетяла. - Съжалявам, наистина.
   -Няма проблем - усмихнах му се.
   -Какво друго искаше да питаш?
   -Ами, да започнем с приземяването. Имам теория, че може би се приземяваме там, където сме умрели? Вярно ли е?
   -Ти си умна. Добре си се досетила.
   -Лана се приземи точно до мен. Значи тя е умряла в същата болница?
   -Точно така.
   -Добре - подредих мислите в главата си, сетне продължих. - Ако бях умряла някъде далеч от вкъщи, как щях да намеря пътя към дома?
   -Когато си Долу е достатъчно да си помидлиш за някое място, за да се озовеш там. Как мислиш, че се минава през затворени врати? Чакай, и това ли съм пропуснал да ти кажа?! - вече говореше с раздразнение. Раздразнение към себе си.
   -Хей, няма проблем, наистина. Аз също не се сетих да питам, така че...
   Може би звучах колебливо, но наистина не му бях ядосана.
   -Ама ти сериозно ли?! - отвърна ми Грийн с искрена смаяност. - Пропускам да ти кажа много важни подробности, а ти не ми се сърдиш?!
   -Разбира се, че не! Как бих могла? Развеждаш ме, говориш с мен и ми помагаш. От къв зор ще ти се сърдя за една грешка?
   -Не е една, няколко са.
   Усмихнах му се с... Може би най-искрената усмивка, някога появявала се върху лицето ми.
   -Нистина, няма проблем. На всеки може да се случи.
   Изумителните му очи трепнаха, а по лицето му пропълзя нещо като усмивка. В този момент красивоокия, леко смутен от факта, че го зяпах в очите каза:
   -Хайде! Слънцето залязва всеки момент!
   Поведе ме нанякъде, вероятно защото вчера бе забелязал ентусиазма ми да видя залеза от тук. По време на пътя, реших да задам следващия си въпрос.
   -Ще трябва да присъствам на погребението си, нали?
   -Да. Ще се наложи.
   -Ще е гадно, нали?
   -Вероятно.
   Последва мълчание. Не можех да осмисля какво се случваше. Опитвах се да пренебрегвам объркването, да не обръщам внимание на несигурността и да гледам напред, но изобщо не беше лесно! Макар да не бях в депресия, както предполагам се очакваше, не спирах да се чудя какво, по дяволите, се случваше?! Как беше възможно всичко това? Очаквах всеки момент пред мен да изникне еднорог, танцуващ кючек, следван от русалка, жонглираща с кебапчета. Или пък кюфтета?
   Кебапчета и кюфтета...
   Осъзнах, че не бях гладна. Предполагах, че беше нормално като за умрял човек, но ми беше странно, че не бях. Все пак, почти винаги съм.
   Явно Грийн бе забелязал, че съм се омълчала, затова попита:
   -За какво си мислиш?
   -Ами, ако трябва да съм честна, за кебапчета... И кюфтета.
   -Квооо?! - след като провлачи тази дума се засмя, а после продължи, като след почти всяка дума спираше, за да се смее. - От всички неща, за които би могла да мислиш в подобна ситуация, ти мислиш за кебапчета?
   Личеше си, че му е наистина смешно. Не го казваше като да е нещо лошо. Просто му беше забавно.
   -И кюфтета - добавих аз весело.
   -Ах, Ейд, с всяка своя следваща дума ме изненадваш все повече и повече.
   -В добрия смисъл, надявам се.
   -Разбира се.
   Гласът му преливаше от нежност, а в очите му бляскаше милост.
   -Ти цялата си пълна с приятни изненади.
   Засмях се на шегата му, макар че не бях сигурна дали е точно шега.
След това с крайчето на окото си видях нещо да червенее...
   Залезът.
   Синьо, червено, оранжево и розово преливаха от всички страни. Погледнех ли надолу, виждах... Всичко. Грийн ме бе завел на най-ниския облак. Несъмнено, това беше най-красивото нещо, което съм виждала. Имах чувството, че ако се хвърля от облака, ще плувна в топла мервеникава река. И слънцето... Погледнех ли точно зад себе си го виждах как се движи бавно надолу. Да видя слънцето от толкова... Ами, близо... Никога дори не съм си помисляла да мечтая за такова нещо.
   Лъчите му отново проблясваха през облаците, само че намаляваха все повече и повече.
   Може би ченето ми беше увиснало? Не знаех. Нищо не знаех. Единственото, което можех да кажа със сигурност е, че в този момент наистина се чувствах в Рая.
   Нежният глас на Грийн беше най-доброто попълнение в цялата обстановка.
   -Пристигнахме.