Всичко ще бъде наред

Глава 10-Безпомощна

   Имаше и други хора, които ,,кацнаха" пред тази болница, имаше и такива, които ,,кацнаха" на други места... Предположих, че всеки се приземява там, където е умрял. За мой голям късмет, болницата е на 2 пресечки от нас. И добре че току-що бяхме тръгнали и тази болница се оказа най-близката до мястото на инцидента. Ако беше някоя друга, едва ли щях да знам пътя към вкъщи.
   Огледах се наоколо и видях, че другите хора, които бяха близо до мен вече бяха тръгнали, затова реших да последвам примера им. Досетих се как Лана ми обясни, че трябва да се придвижвам. Концентрирах мозъка си в посоката, в която исках да тръгна, сетне краката ми се отлепиха от пода и ,,полетях" натам.
   Тръгнах към вкъщи и съвсем скоро стигнах. Къщата си беше същата (е, какво очаквах да се промени за 1 ден). Същата голяма красива градина с много рози, същите две големи дървета от двете страни на къщата, същите бледо жълти стени, същото прозорче, осигуряващо изглед към кухнята. Надникнах през него и установих, че няма никого в кухнята. Вратата беше затворена и можех да я отворя, но не трябваше, затова отидох да проверя дали няма някой в задния двор, или просто задната врата не е отворена случайно. Нищо. Задният двор беше пуст, а вратата - затворена. Отзад също имаше прозорец, през който се виждаше моята стая. Розовите ми пердета бяха дръпнати, точно както ги оставих преди да заминем и не можех да видя нищо вътре.
   След миг обаче чух предната врата да се отваря и бързо отидох там. Оказа се, че скоростта на движение също се контолираше с мозъка. Не се изненадах, че видях Рейн да излиза. 10 годишният ми брат прекарваше много време на двора. Просто си седеше и не правеше нищо. Обикаляше наоколо, гледаше цветята и лежеше на тревата.
   Преди да затвори вратата се шмугнах вътре. Беше доста тихо и пусто. Огледах кухнята, но тук наистина нямаше никого. След малко чух хлипане от стаята на родителите си.
   Запътих се натам и надникнах през открехнатата врата. Майка ми седеше да леглото, заровила лице в ръцете си и тихичко плачеше. Баща ми беше до нея и се опитваше да я утеши. Взе ръцете ѝ в ръцете си и започна тихо да ѝ говори:
   -Хей, не се тревожи. Дъщеря ни е на по-добро място.
   С тези думи, както можете да се досетите, не я утеши, а само я разстрои още повече.
   В интерес на истината, не бих могла да кажа, че греши. Наистина мястото си го биваше, но домът определено ми липсваше.
Чак сега успях да видя хубаво лицето на майка си. Изглеждаше сякаш от момента на смъртта ми до сега не е спряла да плаче. Да, майка ми, с която се карахме постоянно, с която вечно бяхме на различно мнение, която често ме дразнеше и която често дразнех, сега беше съсипана заради смъртта ми. Винаги съм знаела, че ме обича, но се зачудих... Може би на нейно място нямаше да съм толкова угорчена. Създавам ѝ много проблеми и главоболия със своенравието си, ядосвам я постоянно и почти винаги съм ѝ в опозиция, но въпреки това, тя наистина беше съсипана заради липсата ми. Разбира се, имахме и хубави моменти заедно, но май повече бяха скандалите. И да. Въпреки всичко, аз бях нейната единствена дъщеря, която тя обичаше и без която не можеше.
Баща ми също беше тъжен, личеше си, но той се беше поуспокоил вече. Явно на него му отнемаше по-малко време да приеме смъртта ми. И с него се карах, но скандалите с него бяха по-различни.
   Явно на тийнейджърите им е заложено да се карат с родителите си и бешае неизбежно, но това не беше особено приятно нито за мен, нито за тях.
   И колкото и да се карахме, колкото и често да спорехме, ето в този момент разбрах, наистина почувствах за какво е говорил Грийн.
   Болката от истинското желание да направя нещо, което не можех, ме прониза. В този момент, почувствах родителите си по-близки от всякога. Исках да отида при тях, да ги прегърна, да ги утеша и да им обещая, че скоро ще се видим, но не можех. Те не биха могли да ме видят, но щяха да ме почувстват. Несъмнено щяха да мислят, че са луди, а аз щях да съм нарушила правилата и щях да съм убила шанса си да ги видя отново някога.
  Въпреки всичко това е факт, че ако го направех, вероятно щях да им дам изкрица от нещото, което сега нямаха - надежда.