Всичко ще бъде наред

Глава 24-Съжалявам

   Не можех да повярвам на ушите си. Грийн е бил наркодилър?! Но ЗАЩО?! Защо е искал всички тези пари, щом не ги е давал на майка си?
   -Ей, пич - възкликна Стийв, - не мислиш ли, че малко прекаляваме? Първо продаваме наркотици на майката на мъртвия си най-добър приятел, а сега искаме да вземем и парите му? Това не е ли малко прекалено? Вместо да помагаме на жената да се вразуми, ние...
   -Млъкни! - изкрещя Джеф, но веднага след това съжали. - Хей, съжалявам. Не исках да ти крещя, просто...
   -Няма проблем. Разбирам те.
   -Господи, до къде стигнахме? Започнахме цялото това за да помогнем на бедните си семейства, макар да знаехме, че това не е правилно, а сега какво вършим? Напуснахме родителите си и убиваме майката на Грийн...
   -Той винаги е бил по-близък с теб. Казвал ли ти е защо не е дал парите на майка си?
   -Той... Чакаше подходящ момент. Как можеше да ѝ каже, че е престъпник? Как можеше да я погледне в очите и да ѝ каже, че тези пари са в ръцете му благодарение на някоя заблудена душа, готова да се съсипе?
   -През цялото това време... Чудех се защо се е самоубил, но не... Не исках да те питам... А сега май се досещам.
   -Всичко това - фактът, че баща му си има друго семейство, че постоянно се кара с майка му, че майка му е безработна и немощна... Той никога не е искал да се занимава с наркотици, но нямаше избор и... както знаеш, като всеки тийнейджър искаше да е готин и започна да пуши и да харчи парите на баща си за цигари и... Накрая всичко това... Всичко това му дойде в повече...
   Момчето почти плачеше, аз също... Но аз плачех безмълвно.
   Не можех... Не можех да осмисля всичко това. Не можех да повярвам на чутото. За Бога, всичко това... Никога не бях предполагала, че Грийн е способен на подобни крайности... Нищо чудно, че се е самоубил. Може би на негово място бих направила същото. Леле... Бил е толкова нещастен, объркан, изгубен... Беше нереално... Джеф продължаваше да мълви нещо, но вече не го чувах. Трябваше да се разкарам от там, поне замалко.
   Помислих си за поляната, на която беше къщата и се озовах там. Макар да нямаше някой, който да беше достатъчно близо, за да ме чуе, продължавах да плача беззвучно... Господи, моят Грийн... Бил е толкова отчаян... Наистина ми беше прекалено трудно да осъзная, че това, което чух, наистина се отнасяше за момчето, в което се влюбих, за момчето, което ми показа най-важните неща в живота ми и за момчето, което вдъхна на смъртта ми повече живот, от колкото животът ми имаше.
   Знаех, че е взел много грешни решения и че това не е бил начинът да реши проблемите си, но... Аз наистина не можех да го видя. Дали бях пристрастна, и затова не го винях? Какво бих направила аз на негово място? Не знаех. Изобщо не можех да си представя как бих живяла неговия живот, така че определено не можех да го виня за начина, по който се е опитал да оправи нещата...
   Макар че той самият винеше себе си. Всички тези неща, които ми беше наговорил: ,,Приготви се да усетиш как любовта ти изчезва; Допуснал съм много грешки в миналото; Знам, че ще те загубя, но ти трябва да научиш всичко за мен..."
   Явно миналото му наистина го разкъсваше, но аз бях спец в справянето с мъчителното минало. Тогава се заклех, че ще му помогна да превъзмогне всичко това. Всъщност, не превъзмогне, а по-скоро да приеме.
   Чух камбаната, затова тръгнах към Горе. Честно казано, в момента предпочитах да съм на абсолютно всяко друго място пред това, на което бях.
   Качих се. Нямах представа какви емоции изразява лицето ми, но Грийн ме погледна със смесица между страх и очудване.
   Промълви името ми объркано, но след като изрече думата, сякаш мозъкът му се включи. Учудването в погледа му отстъпи напълно на страха и след няколко секунди пауза попита студено и сковано:
-Ейд... Какво видя там?