Всичко ще бъде наред

Глава 29-Сбогом

   Реших в понеделник да отида при Лана. Щеше ми се тя да имаше същите способности като Джон, за да можем да си поговорим, но поне усещаше присъствието ми, което също беше по-добре от нищо. Веднага разбра, че съм там и много се зарадва. Разказа ми последните събития при нея, от които най-важното беше, че са осъдили бившия ѝ на 12 години затвор. Тя беше пресметнала колко дни ми остават. Камбаната звънна, а тъй като тя знаеше, че в четвъртък ще се изправя лице в лице със смъртта (отново), ми каза:
   -Ейд, аз сигурна, че ти справиш се. Аз вярва в теб. Повярвай, аз много бях изплашена преди това, но всичко беше наред. Щом аз помня те, дори ти забравиш ме, аз обещава, че ще се запозная с теб отново.
   След тези думи се просълзих. Ще се запозная с теб отново...
   Тези думи ме угорчиха... И то много. Наистина не исках да забравям всичко това... Исках да го помня повече от всичко, но за нищо на света не бих намесила някого в това. Гадното е, никога нямаше да успея да ѝ кажа защо има спомени.
   Качих се Горе. Този път, посрещането на Грийн беше по-различно. Без разговори, без целувки, просто щом ме видя, на устните му се появи плаха усмивка, след което ме дари с една от онези божествени, дълги прегръдки, които ме караха да се чувствам щастлива, без значение колко проблеми държах на раменете си.

                           *     *     *

   Вторник отново бях при майката на Грийн. Джон този път не беше там, но в стаята имаше 3-ма лекари. Моли крещеше нещо, а когато се приближих видях, че се дърпа. Едва успях да разбера какво точно крещеше:
   -Искам си цигарите!
   Двама от лекарите я държаха и се опитваха да я кротнат, а един се опитваше да разговаря с нея:
   -Госпожо, взехме ви цигарите още когато дойдохте! Не можем да Ви позволим да пушите!
   -И без това ще умра - изхлипа Моли. - Нека поне умра както искам!
   В този момент влезе Джон и когато го видя, тя се поуспокои леко. Той отиде при нея и я прегърна, а тя се разплака, заровила лице в рамото му.
   Сцената се поукроти, а лекарите си тръгнаха след малко, когато видяха, че жената вече е спокойна.
   Джон и Моли си говореха дълго, а тя не спираше да плаче.
   -Какво ли не бих дала за едно дръпване...
   -Знам, Моли, знам... Но, моля те, недей...
   Той отново я прегърна, а тя се отпусна в ръцете му.
   След дълъг разговор и дълго убеждаване, Джон все пак успя да я убеди да опита да поспи. След като тя заспа, той се обърна към мен и ми направи знак да изляза, както направи и миналия път.
   Отидохме в същата стая като преди, а аз го погледнах в очите и си помислих:
   Толкова съжалявам...
   -Недей - отвърна той. - Ти нямаш вина за нищо.
   В този момент се досетих за моят брат, който беше луд, а Джон усети мислите ми и попита:
   -Наистина ли брат ти е луд?
   Кимнах.
   -О, Ейд, това е ужасно...
   Наистина е ужасно да гледаш някой твой близък в неадекватно състояние. Брат ми Рейн... Никога не съм го виждала да плаче. Той не плаче, не изпитва тъга, а само гняв...
   Джон ме погледна с искрено съжаление и промълви:
   -Бъди силна, Ейд. Знам, че можеш.
   Погледнах го учудено. Грийн ми беше казвал нещо подобно преди време. За Бога, защо всички ме мислеха за по-силна, от колкото бях?
   Джон проследи тази моя мисъл и отвърна:
   -Напротив. Ти се мислиш за много по-слаба, от колкото всъщност си. Ейд, ти си... Най-силното дете, което съм срещал. Да издържиш два Изпитателни срока... Това е почти невъзможно. Но ти се справи.
   -Все още не съм. Имам още два дена.
   В този момент чух Камбаната.
   -Е, добре, още един ден.
   Джон ме погледна с тъжна усмивка.
   -Някой ден ще разбереш че си повече от това, за което се имаш. Много повече. А сега, чао.
   Чао, отвърнах на ум. До утре.
   Той се усмихна видимо доволен, че съм решила той да е последният, когото ще навестя.
   Качих се Горе и с дълбока мъка в сърцето разказах на Грийн за случката с майка му, както и за това, което Джон ми каза - че съм по-силна, от колкото мисля.
   -Той е напълно прав.
   Погледнах го в очите.
   -Мислиш ли? - попитах го. - Защото аз не.
   -Погледни. Сега, когато вторият ти Изпитателен срок е към края си, хвърли един поглед назад. Издържа да гледаш как семейството ти се разпада, издържа да гледаш как моето семейство се разпада и се срещна с човек, който те виждаше. Твоя близка приятелка щеше да те забрави, сънува странни видения и животът на много хора зависи от теб. Ти успяваш да се справиш с всичко това а твърдиш, че не си силна?
   Замислих се над думите му.
   -Не казвам, че изобщо не съм... но не знам дали съм способна на толкова много, колкото се очаква от мен - отвъднах, - но ако ти мислиш, че съм способна, значи... ами, значи съм. Имам ти доверие. А и, щом успях да се справя с цялото това, ще успея да се справя с всичко, нали така?
   Той ме погледна усмихнато и кимна уверено.
   Надявах се да е прав. Исках да е прав.