Всичко ще бъде наред

Глава 30-Това ли е краят?

   Последен ден Горе, или поредният от вечността...
   Такъв стрес не е било от не знам кога... Цял ден бях притеснена. И то много. Усетих, че Грийн също беше, но за разлика от мен, той не го показваше. Решихме да прекараме целия ден на всички места, които сме посещавали заедно Горе. Посетихме и Самоубиецът приятел на Грийн, Нейт, който, разбира се, ни пожела успех, макар да долавях тъгата му.
   Покрай всичките си разговори с Грийн за това как страхът не ме напуска, не успях да се сдържа и пуснах няколко сълзи. На това му се вика сила... Направо Скалата трябва да почнат да ми викат, мислех си. Освен това, наистина ми беше изумително тежко да приема факта, че ще забравя всичко...
   Щях да се върна няколко минути преди момента на смъртта ми, и Грийн също. И двамата бяхме умрели късно вечерта. Е, той малко по-късно.
   Решихме да гледаме залеза от същото място като първия път.
   Небето точно започна да се багри в розово, оранжево и червеникаво, както и облакът, на който седнахме, заедно с другите облаци. Прегърнахме се и аз започнах да си тананикам тихичко.
   Доста често го правех. Обожавах да пея и много често не се сдържах и започвах да си тананикам.
   В онзи момент, един въпрос изникна в главата ми - въпрос, за който отдавна трябваше да се сетя.
   -Грийн, защо ще се върна по времето на катастрофата, а не когато умрях? Аз умрях два дена по-късно.
   -Защото катастрофата е причината за смъртта ти. Предвид раните ти, лекарите са били безсилни.
   -Ясно... Сега се чувствам тъпа - засмях се аз.
   Той също се засмя и отвърна:
   -Глупости, не си тъпа - направи кратка пауза, а след това продължи. - Хей, Ейд, когато се запознахме, ти ми каза, че много обичаш да пееш, а доста често те чувам да си тананикаш. Имаш прекрасен глас. Ще ми изпееш ли нещо?
   Имайки предвид песента, която си тананиках, не знаех дали ще мога да я изпея цялата, без да се разплача. Мама ми я пееше когато ме приспиваше, като бях по-малка. Знаех текста ѝ перфектно и точно това ме тревожеше... Твърде идеално описваше живота ми (по-скоро смъртта ми). Въпреки това беше толкова красив...
   Замислих се, че все пак, никога не бях пяла на Грийн и беше твърде възможно никога да не го направя, затова успях да изкривя душата си, да събера сили и запях тъжната, бавна песен с красива мелодия и текст.

Пред порта, водеща към Рая,
по пътя, равен на безкрая,
на поляна с шарени цветя,
там - далеч е скрита любовта.

Аз се взирам в твоите очи
и прекрасно чувство в мен бръмчи.
Пипвам нежно твоите ръце,
а ти стопляш моето сърце.