Всичко ще бъде наред

Глава 6-Какво ли...

   Имаше красив двор с хамак. Високи борове, 2 дървени пейки около голяма дървена маса, красива външна мивка, засадени лалета и много маргаритки.
Влязох вътре и предположението ми, че има 2 стаи се оказа вярно. Едната беше с легло, телевизор, компютър и гардероб, в който открих много дрехи. Чак тогава забелязах, че бях с болничната ношница.
   В гардероба бяха всички дрехи, които имах и в дома си Долу. Взех любимите си черни скъсани дънки и черната тениска със сребърни звезди от паети. Облякох ги и се заех да разсъждавам. Какви филми правят мъртвите и какво ли дават по телевизията, чудих аз. След това реших да разгледам и другата стая. Тя беше по-голяма и в нея също имаше легло, явно беше там в случай, че реша да си поканя гост мъртвец. Имаше по един голям шарен прозорец на почти всяка стена. Стените в по-голямата стая бяха розови и лилави, а в по-малката - сини и бели. Беше наистина разкошно, нямаше как да не призная. В следващия момент забелязах смартфона си на една от масичките в малката стая. Взех го, отключих го и веднага се запътих към телефонния указател. Да, както предположих, всички номера, които имах ги нямаше. Имаше го само един - този на Грийн. Беше ми казал, че ако си помисля за това, че искам той да е с мен, веднага ще се появи. Явно телефонът беше за случаи, в които просто искам да му кажа нещо или пък той на мен, без да е нужно да идва.
   Излегнах се на леглото и потънах в мисли.
   Какво ли правят родителите ми в момента, чудех се. Дали са отчаяни?? Дали Рейн продължава да се радва на отсъствието ми?
Имаше толкова много въпроси, чиито отговори исках да зная. Толкова неща ме мъчеха...
   Зачудих се за нещо - ами Дейна? Дали тя вече е информирана за смъртта ми? Как ли го приема?
   Не знаех. Наистина не знаех и това ме побъркваше, но нямаше какво да направя.
   Вече започвах да искам да видя какво е положението Долу. Дали приятелите на семейството ми и другите ми роднини също скърбят? Вероятно.
   Бях обещала на онази жена, че ще предотвратя смъртта си, но не бях сигурна дали ще мога. За Бога, как се предотвратява такова нещо? Способна ли бях да го направя? И дори да бях, как щеше да стане, без да бъде подозрително? Идея си нямах.
   Имаше толкова много неща, които не знаех, а несъмнено трябваше! Още на следващия ден щях да получа поне някои отговори, което ме успокояваше донякъде. Какво пък, помислих си. Едва ли мълчанието и бездействието щяха да са толкова трудни, стига да имах възможност да знам, че близките ми са в безопасност.
   Направих си мислен график за действия за следващия ден. Първо щях да посетя семейството си у дома, а след това щях да отида при Дейна. Грийн не беше споменал в колко часа трябва да съм там, но ми беше казал, че отговор на останалите въпроси ще получа утре.
   Отпуснах глава на възглавницата и реших за момент да опитам да не се тревожа за нищо. Това несъмнено беше доста трудно.
След малко просто се отнесох в спомени и мисли. Ако можех да говоря, щях да разкажа на семейството си какво става. Щях да ги укоража, а те щяха да знаят, че има надежда. Щеше да е супер, ако не беше нужно просто да наблюдавам страданието от страни. Мислите и вайканията се преплитаха в мозъка ми и така неусетно заспах.