Аз съм призрак. Сянка. Безскрупулен наемник, когото не искаш да срещаш. Но когато кучката наречена съдба е тази, която държи козовете в ръката си, дори аз съм просто играч на нейната маса.
Нейно Величество реши да покаже шибаното си чувство за хум...
Дъждът се усилваше. Валеше като из ведро и чистачките едва смогваха, а гумите поднасяха под обилното количество вода, което се лееше по главният път. Карах проклетата кола, колкото се можеше по-бързо и колкото повече наближавах входа на града, толкова повече усещах някаква тежест в гърдите си, която натрапчиво ми подсказваше, че нещо не беше както трябва.
Смръщеният ми поглед се спря върху екрана на телефона и гневно го подхвърлих към стоящата до мен Баяра, когато Росен за пореден път не отговори на обаждането ми.
— Опитай пак! — изръмжах към нея, преди да извия ръка и с едно нервно движение да втрия длан във врата си. Няколко секунди по-късно, телефонът извибрира в ръцете й. Беше съобщение подадено от Росен, а в мига в който Баяра го прочете, онзи вътрешен глас, че нещо не е както трябва, закрещя с двойна сила.
След по-малко от десет минути бях на входната врата на въпросният апартамент. Росен стоеше пред мен, а лицето му бе изкривено и пропито от съжаление за нещо.
— Само не откачай, моля те! — полазваше ме безумен гняв само от напрежението, в което ме държеше. Росен никога не беше започвал разговор толкова предпазливо, а това, че сега говореше със заобикалки, покачи лудостта ми с още няколко левела. В ушите ми като през мегафона загърмя името на Еми и силно стиснах юмруци.
— Алекзандър... — провлачи името му и отново замлъкна.
— Какво за Алекзандър?
— Алекзандър Вишански е син на Попа — застинах. Не бях сигурен какво чувам. Опитвах да се приближа към него, но краката ми тежаха като олово. — Еми... хванал е Еми — ледени пламъци полазиха тялото ми. Бях като шибан експлозив С4. Трябваше ми само една искра за детонация.
Усетих нечие присъствие зад гърба си, а когато се извърнах мътните ми очи срещнаха тези на Калоян и погледа му ми даде искрата, с която да избухна.
Ръката ми се сви в юмрук и свирепо се заблъска в лицето му. Удар след удар, ръмжах без да казвам нищо, докато не го покрих с кръв. Две силни ръце ме обгърнаха и ме издърпаха назад.
— Не ме пипай! — гласът ми изригна мощен и гневен. Буквално бях прилепил гърдите си в тези на Росен. Усещах силно напрежение в очите си и вероятно бяха кървясали, а тялото ми се тресеше от ярост. Той отстъпи крачка назад, а вкуса на кръв ме накара да прокарам пръст през устатата си. Дори не осъзнах, че съм се прехапал от гняв.
— Нямаме време за това – ръката му се изпъна и подаде телефон към мен. — Намерих го тук. Има един единствен номер в него.
Ръцете ми никога не са били толкова тежки и трудно подвижни. Дланите ми се потяха и не можех да се протегна към проклетият телефон. Целият се тресях от напрежение и изпитвах огромна празнина. Всичко, което исках е... тя да е жива. Само да е жива! Шумно изпуснах болезнената накъсана въздишка, която напираше в гърдите ми преди да взема телефона от ръката му. Линията бе отворена, чувах проклетият трети сигнал, но все още никой не вдигаше. На четвъртият си поех дълбоко въздух и лицето ми се изкриви от болка и безсилие.
— Явно не ти пука чак толкова за нея, доста се забави. — тона му бе равен и спокоен за разлика от моя. Целият ми самоконтрол ме беше напуснал. Емоциите ме заливаха и бях изпаднал в пристъп на бяс, макар да знаех, че лудостта не е добър съветник. Зъбите ми заскърцаха и ме правеха глух за собствените ми думи. Мисълта ми пропускаше с двеста във всички посоки, а не си спомнях дали съм изрекъл нещо или не. Крачех напред и затворих очи опитвайки се, да си върна самоконтрола обратно.
— Алекзандър! — просъсках името му. Повдигнах клепачи, когато се блъснах в масата пред мен, а слепоочието ми запулсира с бясна сила, докато се вглеждах в теста за бременност, който лежеше върху нея. Някаква невидима примка се стегна около гърлото ми и секна притока на въздух към гърдите ми. — Направиш ли нещо глупаво, с което да нараниш нея или ... — устните ми се втвърдиха в права линия и обрекох последната дума на мълчание — Кълна се, ще усетиш какво е след теб да ходи Цербер- психопат, който е загубил всичко!
— О, нима? — изсмя се кисело, а гласа му макар че излизаше равен затрептя с предизвикателни нотки. — Съветвам те да се домъкнеш на доковете по най-бързият начин, копеле, ако не искаш да я чуваш как крещи, докато хората ми я разпарят от чукане. А когато свършат с нея, ще я пусна на всичко що има топки между краката си в радиус от пет километъра, независимо дали ходи на два или четири крака. Схвана ли!
––––––––––––––
Благодаря ви, че подкрепихте тази история с вот.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
