“- Недей да ми звъниш повече.
- Няма.
- Закълни се. Мълчание.
- Закълни се. Упорито.
- Знаеш, че няма за какво да ми звъниш повече. Когато затворя тази вечер в края на разговора, затваряме книгата на историята си.
- Не затваряй още.
- Няма.
- Само още няколко минути да послушам как дишаш. Как живееш. Как има нещо помежду ни, пък дори да е просто проклетата телефонна връзка.
- Добре. Мълчание.
- Вярваш ли го наистина?
- Кое? Че е краят ли?
- Да.
- Почти.
- Нищо повече ли не можем да направим?
- Направихме предостатъчно. За да съсипем всичко. - Но още ме обичаш. Още те обичам.
- Така е.
- Но нямаме шанс.
- Нямаме.
- Обаче се обичаме.
- Обичаме се.
- И съсипахме всичко. Идиотски.
- Наистина идиотски. Без доверие няма смисъл да опитваме. Любовта не оцелява без него.
- И утре няма да ми се обадиш.
- Няма. - Нито аз на теб.
- Нито ти.
- Ще е друг живот. Нов. Отделен.
- Напълно. Дали ще боли по-малко?
- Не знам. Ще разберем.
- Искаш ли да разбираме въобще? Мълчание.
- Не съм сигурна. Но знам, че е правилно.
- Вярваш ли го? Да го знаеш не е същото като да го вярваш.
- Не е. Обаче не ни е останало за вярване. Само знаем. Няма да се откажеш, нали?
- Няма.
- Но няма да звъниш повече. Не искам.
- Няма. Обаче ще чакам ти да звъннеш.
- Няма.
- Знаеш. Но вярваш ли го?
- Не затваряй още.
- Няма."
/ Валентина Йоргова/
YOU ARE READING
"Тетрадката" на депресиите
PoetryТук няма нищо специално. Това са просто чувствата, които съм изпитала през последните 3 години и половина. Ако са ви разбили сърцето или ще помогна, или ще стане по-зле. Четете на собствен риск.
