Колкото и да се залъгват някой хора, ние никога няма да получим ''Щастливият край''. Никога няма да сме напълно щастливи, както и в живота така и в кожите си. На нас винаги ще ни лиспва нещо. Нещо, за което не сме готови и затова го отблъскваме. Това нещо е ''любов''. Може би средата, в която сме отраснали ни пречи да я приемем или кой знае. Просто някои хора не сме създадени за нея. Не я искаме. Страх ни е, че има вероятност да сме поредният идиот с разбито сърце, но точно тогава когато това се случи си даваме сметка, че все пак дори и да боли и ние можем да обичаме. Знам, че звуча клиширано. Наясно съм с това. Аз съм от тези хора, страхливите. Страх ме е да се привързвам към някого, защото знам, че той ще си тръгне. Имаше едно момче. Някак си дори и до известна степен да исках да го отблъсна, той остана. Успя да ме привърже към себе си, а после си тръгна. Дори и да знаеше, че се привързвам лесно, той все пак го направи и му благодаря. Може би съм от хората, които не заслужават щастлив край. Нямам идея, но знам, че поне за миг той наистина ме правеше щастлива. Жалко, че не го оцених навреме. Може би не заслужавам щастлив край, но съм благодарна на хората в живота ми, които правят всеки ден по някакво начало, било то щастливо или не. Може би не заслужавам щастлив край, но заслужавам щастливо начало.
YOU ARE READING
"Тетрадката" на депресиите
PoetryТук няма нищо специално. Това са просто чувствата, които съм изпитала през последните 3 години и половина. Ако са ви разбили сърцето или ще помогна, или ще стане по-зле. Четете на собствен риск.
