"Тетрадката" на депресиите

96

СЕРУМ НА ИСТИНАТА - ЧАСТ 2
Така, хайде да си върнем лентата назад и да направим резюме на случилото се:
Звънна домашният телефон - ШОК!
Обаждаше се мъжът, който буквално ме беше зарязал и то в момент, в който аз можех да го нарека "любовта на живота ми" - ДВОЕН ШОК!
Признавам си, бях му сърдита (няколко месеца), но животът (някак си) продължи...
И после, след като не сме си говорили с месеци, той ми се обажда и иска да си кажем истината.
Може би от шока, че го чувам, аз се съгласявам. Говорих! Отговарях! Накрая той ми затвори! Лекичко се разкрещях...
После се оказва, че той съвсем не се намира през две морета, както си мислех аз, ами е ПРЕД ВРАТАТА МИ!  Не стига че ми се обажда след месеци ами и има наглостта да се появи на личния ми, собствен праг, от кръв и плът, изглеждащ по-добре от всякога. УЖАС!
Какво направих аз ли? Отворих! Видях, че е той! Тръшнах вратата и се скрих! Имаше мъничък, миниатюрен шанс, той да е получил временна слепота и изобщо да не ме е видял.
Стоях от другата страна на вратата и чувах как се смее.
- Нали знаеш, че знам, че си вътре!
Уф, нелепо беше. Разбира се че знаеше, че съм вътре. И разбира се, че точно на мен, ще се случи тази история. Някак си ми беше по-лесно да разговарям с него докато беше просто глас в телефонната слушалка и мислех, че е далеч-далеч, а сега:
- Няма ме! Това е мираж!
- Знаеш ли, съвсем малко се държиш детински - каза през смях той.
Отворих.
- Здрасти! - казах.
- Здрасти!
- Какво, в името на всички богове, правиш тук?
- Нищо! Наминавам да видя стар приятел! Хайде да се поразходим. Може да повървим и да си продължим разговора.
- По домашни дрехи съм... къде ще се разхождаме?
- Ти винаги изглеждаш прекрасно, а днес повече от всякога. Само си вземи яке. Хладно е.
Загриженост. Комплименти. Коленете нещо не ме слушат!
- Хайде - каза - Просто ще повървим. Пеш! Не е кой знае какво.
- Ти мразиш да вървиш пеш! Къде ти е колата?
- Пред нас.
- Пред вас?
- Да!
- И си дошъл до тук пеш?
- Да! Вървях 3000 километра!
Изчервих се.
- Като каза "вас", си помислих, че имаш предвид тукашното "вас", не тамошното. Реших че... Няма значение! Да вървим. Хайде!
И тръгнахме по обсипаната с пожълтели листа улица.
- Е, как си? - попита.
- Честно ли? - спрях се на средата на пътя и го изгледах гневно.
Той се засмя и ме прегърна (приятелски). Колкото и да бях ядосана... липсваше ми този смях. Този аромат. Тази топла прегръдка...
- Много си сладка. Все правиш едни физиономии...
- О, я млък! - засмях се и аз.
Не беше неловко - човек от миналото, който познаваше истинското ми "аз" и с него можех просто да бъда себе си, без да се тревожа, какво ли ще си помисли. Направо си беше облекчаващо.
- Знаеш ли - казах - Добре изглеждаш! - бях искрена.
- Е, отказах цигарите! Вече съм горд полу-пушач!
- Как така полу-пушач?
- Ами пуша само, когато извънредно много се ядосам... за да не вземам успокоителни.
- И като знам, колко мил, любезен и неизбухлив човек си ти... Не може да си полу-пушач!
- Може!
- Не, не може! Все едно да си полу-бременен... добре де... полу-вегетарианец!
- Аз съм полу-вегетарианец!
- Аз пък съм полу-космонавт!
Той се засмя отново. Чак от петите. Смях, който идва отвътре. От онзи - гъделичкащия. Погледна ме! Усмивката започна да изчезва - Реалността! Загорча му! Усетих. Изписа се на лицето му. През горчилката каза:
- Боже, как ми липсваше! - приближи се по-близо до мен и хвана ръката ми.
Сърцето ми заплаши да изскочи но...
- Не! Не, не, не! НЕ! - казах и се отдръпнах. Няма да го крия. Костваше ми целият наличен самоконтрол. - Какво правиш? Какво?
- Не знам! Вярваш ли ми, че не знам! - обърна се с гръб и зарови ръце в косата си. - Знаех само, че искам да те видя. Отидох на летището, без причина... Казах си: "И без това няма да има полети!" - ИМАШЕ! След пет минути излиташе. Купих билет. Излетях. Стигнах. Звъннах ти! Казах си: "Тя няма да вдигне!" Ти вдигна! И сега съм тук! И знам, че супер много те обърквам, но нямам отговор. НЕ ЗНАМ КАКВО СТАВА! - повиши тон. - Знам само, че вече не мога... Нямам ги силите... Разбираш ли? Не мога да бъда далеч... от ТЕБ! - каза той сякаш с последния си въздух и седна на тротоара. Гледаше ме право в шокираните очи.
Исках да му изкрещя - КЪСНО Е! - и да излея върху него цялата болка, която той ми беше причинил, но просто... Не можех. Той изглеждаше толкова уязвим... Просто не можех. Каквото и да кажех, каквато и дума да излезеше в този момент от устата ми, щеше да е грешна. За това седнах до него. Преместих се по-близо! После още по-... Бутнах го леко. Той се засмя!
- Хей! - казах.
- Хей! - отвърна.
Гледахме се и си се усмихвахме...
Какво стана после ли? Какво може да стане? Телефонът ми звънна! Не просто звънна, а звънна с издайническата мелодия, която можеше в миналото да се нарече "нашата песен".
Той затвори очи. Слушаше мелодията.
- Песента! - каза.
Видя, че изражението ми се промени.
- Той ли е? - попита и преглътна сухо. - Срещата ти? Той ли е?
Не отговорих.
- Вдигни!
Гледах него. Телефона. Него..! Него! Него!
- Вдигни!
Плъзнах пръст по ярко светещото екранче. Време за избор: ЧЕРВЕНА СЛУШАЛКА - ЗЕЛЕНА СЛУШАЛКА
- Ти? Затвори ли му? - попита.
- Може да почака... малко! - отвърнах.
И ето така... точно така се пада качествено в заешката дупка!
Мария Миразчийска - Мариачи