Имали ли сте чувството, че не знаете защо живеете или по точно за кого? Случвало ли ви се е да крепите целия си жалък живот на един човек? Смисъл, когато животът ви е по-гаден от обикновено и изведнъж се появи слънчев лъч, който да внася малко радост в живота ви. А след това ей така той да си тръгне, все едно нищо не се е случило. Изпитвали ли сте онази болка в гърдите, когато губите някого и не, не визирам просто приятел, роднина или нещо подобно. Имам предвид любов. Онази магия докосваща само определени хора. Имали ли сте чувството, че просто искате да се разпаднете пред някого и просто да заплачете неутешимо. Ей така без да ви спира и да казва, че всичко ще е наред, просто да бъде до вас. За шибан миг, който времето ще отмие и ще стане част от вечността. За един шибан миг се чувствах не обичана, а желана, нужна. Имаше кой да иска поне малко време да прекара с мен без да ми е приятел и да е принуден от това. Караше ме да се чувствам нужна, а сега съм поредния захвърлен боклук. Поредната изпушена цигара и изхвърлен фас.
YOU ARE READING
"Тетрадката" на депресиите
PoetryТук няма нищо специално. Това са просто чувствата, които съм изпитала през последните 3 години и половина. Ако са ви разбили сърцето или ще помогна, или ще стане по-зле. Четете на собствен риск.
