"Тетрадката" на депресиите

113

Дълго време се правих на безчувствено същество.
Точно бях почнала да го вярва и се появи ти.
Накара ме да разбера, че не съм толкова безчувствена, а може би и никога не съм била.
Дори в момента се правя на такава.
Не съм и само ти знаеш, че е така.
Чувствах нещо, което не разбирах.
В момента чувствам нещо, което ми е като нищо.
Знам, че ще ме разбереш.
Някак винаги го правиш.
Трябва да спра.
Това май се превръща в мания.
Разкарай се от главата ми.
Напусна живота ми, но все още не мога да те махна оттам.
Майната ти.
Да не се беше появявал.
Останах сама с чувствата и съм толкова объркана.
Не знам какво чувствам.
Усещам желание да пиша.
Броя дните от последния път, в който ми написа едно просто не и после ме блокира.
Почувствах се съсипана.
Знаех, че никога повече няма да те видя.
Никога повече няма да ми пишеш.
Никога повече няма да видя сладката искривена усмивка или рошавия перчем.
Няма да видя джуджето, което открадна сърцето ми и го захвърли като боклук.
Може би е за добро.
Имам нужда да си почина емоционално.
Но имам усещането, че нищо не е приключило, а едва сега започва.
Пази се.
Сега е мой ред.
Мой ред да те нараня.
И знаеш ли, може би ще го направя.
Тогава ще съм истински щастлива.
Да ще се радвам на нещастието ти.
Ти го и заслужаваш.