През есента и зимата, всичко умира. Всичко освен чувствата. Защо, когато си мисля, че съм те забравила, твоят образ отново изскача? Защо отново се появяваш? Малко ли стори? Малко ли успя да ме счупиш, че даже искаш да продължиш. Махай се, махай се, най-после де махай. Изчезвай оттук. Остави ме за се събера поне малко. Не остана нищо за чупене. Тогава защо се връщаш пак? Сълзи, време, болка малко ли неща пропилях. Освободи ме най-после. Остави ме да съм цяла. Да опитам. Остави ме да се науча да живея без сянката ти. Помогни ми, като си отидеш. Бъди забравен вече, от този мой проклет ум. Остави ме да живея, да се смея. Остави ме да дишам по-леко. Напусни главата ми. Отивай си. В това си добър. Но този път не смей да се връщаш.
YOU ARE READING
"Тетрадката" на депресиите
PoetryТук няма нищо специално. Това са просто чувствата, които съм изпитала през последните 3 години и половина. Ако са ви разбили сърцето или ще помогна, или ще стане по-зле. Четете на собствен риск.
