Хищна птица (ВИС-3 №6; №7)

Глава 7 - Приета

СЪРАТНИЦИ, ГЛАВАТА НЕ Е ОТ НАЙ-ДЪЛГИТЕ, ДОРИ БИХ КАЗАЛА ЧЕ Е ОТ СЕРИЯТА "КЪСИ", НО Е ПОСЛЕДНАТА ОТ ЛЯТОТО И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО МИЛИЦА ИЗПАДНА В ЕУФОРИЯ, ХД 

*Милица*

Чакането ме убиваше. Просто ме убиваше. Седем дни. Това бяха най-мъчителните седем дни през живота ми. Обновявах страницата с приети студенти на сайта на всяка минута, но все още нямаше нищо и ми идеше да се хвана за косите. Изпадах в нервни състояния и виждах как ръцете ми трепереха. Вдигах ги пред себе си и виждах как се тресяха. Беше плашещо. Всъщност, изобщо нормално ли е да ти треперят толкова ръцете?

- Хайде стига вече. – брат ми ме плесна през тях и ги свали долу на масата, като дори в момента ги задържаше там и не ги пускаше. – Успокой се, че ще те плесна.

- Ако можех досега сто пъти да се бях успокоила! – троснах му се, а той ме изгледа лошо по онзи типично братски начин.

Телефонът ми звънна до мен и бях все готова да не вдигна, но когато видях че отново беше Теа, най-добрата ми приятелка, реших че е крайно време да вдигна.

- Ало?

- Ще видиш ти едно „ало". Къде си си го зарязала този телефон?

- Оф, чакам да видя дали съм приета.

- Супер тогава. Ще чакаме заедно. Впрочем почти пред вас съм, ще кажеш ли на Еми да ми направи кафе?

Нахалитет. Завъртях очи.

- Ох, добре. Хайде.

- Хайде.

Махнах телефона от ухото си и натиснах червената слушалка преди да захвърля до мен и да се облегна на застланата с китеник облегалка на дивана. Разтрих веждите си с два пръста и в същото време входната врата се отвори и онова животно, най-добрата ми приятелка подаде глава вътре.

- Ехоо! – усмихна ни се.

- Ехоо. – промълвих малко по-уморено и тя свъси тънките си руси вежди щом влезе в хола при нас вече обута в любимите ѝ чехли.

- Къде ми е кафето?

- Машината знаеш къде е.

- Оф, Милица. – червенокосата ми приятелка завъртя очи и изчезна в кухнята. Облегнах се отново на дивана и се обърнах към брат ми.