Хищна птица (ВИС-3 №6; №7)

Глава 39 - Ne volim te slucajno ja, jedina

СЪРАТНИЦИ, ЕТО ЧЕ И ТАЗИ ГЛАВА ДОЙДЕ И СПОКОЙСТВИЕТО НАЙ-НАКРАЯ ЗАСТИГНА НАШИТЕ ХУБАВЦИ! 

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО БРАНКО НЕ ОБИЧА МИЛИЦА

ЕНИУЕЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Милица*

Не спах през нощта. Легнахме си и късно, защото се улисахме в разговори, но и защото мозъкът ми беше прекалено зает да преповтаря последните няколко дни и да ги анализира бавно и мъчително. Най-вече последните три дни. Наръгах човек. При това съвсем преднамерено. Не го убих, но помогнах на Бранимир. А, преди месеци изперках само щом го видях да държи пистолет и се държах отвратително с него тогава. Лицемерно. Определено беше лицемерно от моя страна. Обаче не това беше на първо място и не това ме измъчваше толкова колкото срещата със сина ми ме измъчваше. Първоначално се зарадва, но после...после явно осмисли ситуацията и изстина и това ме раняваше, но не можех и да му се сърдя. Обърнах се към Бранимир, който спеше възможно най-спокойно до мен че дори и похъркваше и въздъхнах. Нямаше как да стане така. Беше ми омръзнало да се въртя. Конфискувах ризата на Бранимир и я облякох върху мен. Излязох тихомълком и намерих кутията си цигари на масата в дневната. Обслужих се и с кафе в кухнята и включих абсорбатора докато пушех. Седнах на един от столовете около кухненският остров и подпрях глава на ръката си, като дори и разтрих чело.

- Ние ли те събудихме? – дълбокият глас на сина ми ме сепна и аз вдигнах глава, за да го видя с Иван на ръце, който имаше залъгалка в устата си и както изглежда беше плакал.

- Не, сине. Не съм и заспивала.

- Защо? - беше набръчкал вежди. Добре, това беше най-близкото нещо до загриженост което бях виждала от него от вчера насам.

Загасих цигарата, за да не дразни малкия и отпих от кафето си.

- Размишлявах.

- Аз също не спах.

- Ти защо?

- Размишлявах. – черните му очи, същите като тези на баща му се взряха в мен и мен сърцето ме стегна. Винаги когато му имаше нещо и на мен не ми беше добре. – Сънувах те преди известно време, знаеш ли? Е, известно време...осем месеца може би. Обеща ми, че с татко никога няма да ме оставите, да ни оставите всъщност каквото и да значеше това.