Хищна птица (ВИС-3 №6; №7)

ЕПИЛОГ

E, СЪРАТНИЦИ...И ТОВА ВРЕМЕ ДОЙДЕ УВИ....

ЕПИЛОГЪТ Е ДЪЛЪГ И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, А АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО МИ ИДВА ДА РЕВНА, ЗАЩОТО ТЕЗИ ДВАМАТА УЖАСНО МНОГО МИ ЛИСПВАТ ВЕЧЕ

ЕНИЕУЙЙЙ ЛОВ ЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙ!

*Милица*

(Няколко седмици по-късно)

Събудих се защото усещах очи върху мен. При това повече от две. Обърнах се по гръб в леглото и очите ми се спряха върху двата силуета от чиста бяла светлина, които стояха пред леглото ни и ни гледаха. Изправих се и се покрих със завивката и просто се взирах в тях. Двете фигури бяха различни по размер, едната беше стройна женска фигура, а другата беше малка и детска и се усмихнах когато ги познах. На лицето на жената изгря усмивка.

-      Майко? – не можех да я объркам за нищо на света. Беше си същата. Светлинният силует имаше нейните черти, а момиченцето до нея беше същото онова момиченце което дойде при мен преди месеци. Не ме беше страх. Страхът дори нямаше място тук, защото изпитвах успокоение. – Липсваш ми, майко.

Тя протегна единствено ръка към мен и се приближи. Допирът по крака който усетих беше същият, който усещах когато ходех на гробищата.

-      Татко къде е? Как сте? Добре ли сте там?

-      Милица? С кого говориш, jebote? – Бранко изсмумтя сънено и дори включи нощната лампа, но този път изненадващо те не изчезнаха. Майка и момиченцето погледнаха към Бранимир и майка присви очи към него. Щеше да направи някоя магария, сигурна бях.

-      Остави го, не ви вижда.

-      Кога тати ще ме види, мамо? – малкият силует се обърна към мен. Мамо? Мамо?

-      Тати ще те види, когато се появиш на бял свят, Лепосава. – майка се обърна към момиченцето  и аз се взрях в тях невярващо.

-      Лепосава? – очите ми се насълзиха и долната ми устна веднага потрепери заради надигащият се у мен плач. Нима? Нима наистина бе възможно?

-      Ще се върнем скоро, дъще. Чакай ни. Двадесети февруари.

-      Милица? Милица! – Бранимир ме разклати и двата силуета просто изчезнаха все едно никога не са били тук. Примигах и потреперих цялата, студени тръпки полазвайки гръбнака ми. Ръцете ми бяха настръхнали, а звъненето в ушите ми ме побъркваше. Бебето се разшава в мен и аз сложих ръка на корема си, за да го успокоя поне малко. Ще се върнем скоро...двадесети февруари...и имаше предвид заедно. Дали това значеше, че щяхме да имаме близнаци? И щом тази мисъл прекоси съзнанието ми усетих две последователни пърхания в корема си и щастлив смях се изтръгна от мен. – Какво има? Милица? Нещо с бебето ли?