Да обичаш Адеми ("Да обичаш врага")

Глава 1 - Канун

Е, СЪРАТНИЦИ, ЕТО Я И ПЪРВА ГЛАВА И МАКАР И КРАТКА СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО НА МИС САРАФОВА Ѝ СЕ РЕВЕ, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЙЙЙ ЛООВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙЙЙ!

*Ардиан*

Закопчавах копчетата на черната риза едно по едно, като внимавах да не изпусна нито едно или пък да не ги закопчая накриво. Бях педантичен на тази тема. Държах винаги да бъда представителен. Не обичах да имам дори една гънка на ризата си пък камо ли петно. Панталоните ми винаги трябваше да имат идеален ръб, а обувките толкова лъснати че да мога да се оглеждам в тях. Пригладих черната си коса назад с помощта на гел и гребен и чистата си ръка прокарах през брадата си.

Когато си легнах предишната вечер не очаквах, че ще се събудя с член на семейството си по-малко. Брат ми беше застрелян като куче, а сделката беше провалена. Когато пристъпих прага на главната къща тежката миризма на траур ме застигна. Витаеше една такава енергия наоколо, която те хващаше за гърлото. Сякаш основите на къщата се бяха пропили в сълзи и отчаяние. Майка ми беше на дивана и плачеше, цялата облечена в черно от глава до пети заедно със снаха ми и двете биваха успокоявани от прислугата.

- Съболезнования, господин Адеми. – същата тази прислуга се обърна към мен и аз кимнах. Какво се отговаряше в такава ситуация? Благодаря? Че за какво благодарях?

- Татко къде е ?

- В офиса си. Чака ви.

Отново кимнах и се запътих към офиса на бащата. Почуках по тежката дървена врата и тихото, но пълно с авторитет „Влез" се чу от другата страна. Натиснах бравата и влязох вътре почти на пръсти. Настаних се на стола срещу неговият и потънахме в тежко мълчание.

Старият Адеми седеше в офиса срещу мен и пушеше пура, загледан през прозореца.

- Сега когато брат ти го няма предполагам знаеш какво следва?

Знаех, разбира се. Като по-малък от него и вече единствен мъжки наследник аз бях този, който един ден щеше да наследи всичко независимо дали това му се харесваше или не.