Да обичаш Адеми ("Да обичаш врага")

Глава 31 - И аз бих направил същото

ФИНАЛЪТ Е ПО-БЛИЗО ОТ ВСЯКОГА, СЪРАТНИЦИ, БИ ПРИПЕЪРД

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТВ -  ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО  Gigi_but_not_Hadid ИСКА КАФЕ И ХРАНА РАЗЛИЧНА ОТ ДИЕТИЧНА. ТАЗИ ГЛАВА Е КАЧЕНА В НЕЙНА ЧЕСТ. VOLIM TE, LJUBAVI! 

EНИУЕЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙ

*Ардиан*

Побърквах се тук. На всичко отгоре не бях чувал Аделина от вчера насам, когато си тръгна от болницата и това ме влудяваше допълнително. Поне отново бях сам в килията, тъй като онова лайно вече не беше измежду живите. Това щеше да прибави няколко години към онези, които уж ме очакваха, но беше при самозащита. Подхвърлях си тенис топката докато лежах и поклащах крак от скука. Не помня от кога не бях бездействал така. Колко обаче си мечтаех преди години да има дни в които да не правя нищо друго освен да лежа и да не излизам, но след тази седмица си връщах думите назад определено. Бездействието и еднообразието тук имаха силата да сринат психиката ти, ако нямаш нещо друго за което да мислиш, а в моят случай Аделина беше нещото което пречеше това се случи и слава Богу, за което.

Чух онова издайническо дрънкане на ключове и вдигнах поглед, за да видя глупаците които отваряха килията ми.

- Хайде, честито, свободен си.

Какво? Как така? Не че не се радвах да го чуя или нещо подобно, но как така това се случи изведнъж?

- Как така?

- Явно имаш солиден гръб. Хайде, по-живо.

Онези двамата ме придружиха до мястото от където взех всичките си вещи и докато закопчавах часовника си не можех да не се зачудя какво се случваше. Не можех да се отърся от странното чувство на безпокойство, което изпитах защото нещо ми подсказваше че ако Аделина стоеше зад освобождаването ми щеше да ми каже по един или друг начин. Сложих очилата си на излизане и наметнах сакото си през рамо докато вървях към желязната порта и потропвах с крак докато я чаках да се отвори и гледах часовника си. Пет часа следобяд. Най-накрая желязната порта се отвори достатъчно че да изляза, а въздухът се движеше сякаш от горивните изпарения наоколо. Пред мен имаше спрян черен джип, чийто номер разпознах като този на Даниел и се ухилих. Закрачих бързо към джипа очаквайки всеки момент задната врата да се отвори и от нея да излезе Аделина, но това така и не се случи, а вместо това предният прозорец се свали и от него се подадоха две глави – едната от които на Даниел, а другата...на последният човек който бях очаквал да видя до него. Надникнах вътре с надежда да я видя наистина да седи отзад, но нея я нямаше и това остави горчив вкус в устата ми. Нима наистина не беше дошла да ме вземе?