Норт
Името ми е Райън. Райън Савидж. Но от толкова време никой не ме е наричал така, че на моменти забравям, че имам име. За света съм Норт и шибано не ме искаш на пътя си.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Вайлет
Картините са заредиха пред очите ми, цветни и истински, каквито винаги съм ги усещала.
- Тоби беше само на петнайсет, момче от улицата, но винаги прилично облечен, а под чистата тениска носеше огромното си сърце с купища шеги и много мечти. Вторниците неусетно станаха само негови. Понякога обядвахме заедно край фонтана в парка. Така и не ми каза защо настояваше да ходим там. Разказваше ми как иска да стане боец, а аз се смеех на мечтата му да остане нецивилизован. Винаги съм вярвала, че писалката е по-силна от меча. Няма нищо специално в това да размахваш юмруци, нали? Глупав въпрос. Не ми отговаряй - нашепнах, осъзнавайки на кого говоря.
Заслушах се за момент, но от другата страна не последва реакция. Може би така беше по-добре. Мълчанието на един непознат да бъде мой събеседник.
- Един ден... Един ден пристигнах в квартала по-рано. Винаги отивах с усмивка, защото знаех, че Тоби ще ме просълзи от смях с някоя нова история или героичните си мечти да покори Бруклин. И тогава го видях на онзи ъгъл. Да подава малко пакетче на някого, озъртайки се, за да не ги види полиция. Би трябвало да се досетя, че няма откъде другаде да изкарва пари, нали? Би трябвало да се досетя, че гадостите на улицата е нямало как да го подминат. Но предполагам ми е било удобно да вярвам, че чистите дрехи са от парите, за които миеше пода на зеленчуковия магазин на 34-та. Или от онези, за които продаваше почасово пуканки пред киното две преки по-надолу. Гледах как Щастливият вторник рухва там на онзи ъгъл. Изчезваше пред очите ми. Едно малко пакетче ми го отнемаше. Дори не се замислих. Разгневена, тръгнах към него. Думите се лееха от устата ми и не спирах да крещя. Попитах го за кого работи, чия е дрогата, но той не отвръщаше. Нашепна само едно тихо „Върви си.". Но не можех да си тръгна. Вече бях пристрастена към петнайсет годишното момче и съзвездието от лунички по лицето му. Към шегите и мечтите, които повярвах, че може да изпълни. Беше ме превърнал в егоистка. Исках си Щастливия вторник с Тоби обратно. Усещах го толкова близък, че мисълта да потъне към дъното завличаше и мен.
