Норт
Името ми е Райън. Райън Савидж. Но от толкова време никой не ме е наричал така, че на моменти забравям, че имам име. За света съм Норт и шибано не ме искаш на пътя си.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Вайлет
Сякаш някой махна превръзката от очите ми и ме блъсна в океан от неразрешими проблеми. Последните думи на Райън бяха като пет метрови вълни, които се изсипаха отгоре ми. Усещах как въздухът в дробовете ми свършва и започвам да се задъхвам. Ако това беше вярно и татко беше наранил Тоби... О, Господи...! О, Господи...! – думите запищяха като вой на сирени. Политнах към стената на най-близката сграда и се отпуснах на нея. Спомените ми от нощта на убийството му бяха като тъмна, мътна река и не ми позволяваха да достигна до гласове или образи, но не спирах да опитвам, да бутам, да ровя из неясните сенки в паметта си. Напрежението започна да разкъсва паяжината около болезнените картини и гласът на Тоби внезапно се избистри.
Трясък от рязко отворена врата прогърмя в главата ми. Райън ще ви избие, загубеняци! Тръснах глава, за да отпратя тези думи. Не, той не каза това. Затворих очи, за да им позволя да се подредят правилно.
– Райън ще ги избие. Ще ги избие до последния загубеняк! – скриволичещ глас даваше своето уверение на онзи, който нахълта в стаята. Опитвах се да повдигна глава, да фокусирам неясната фигура, но виждах смесица от цветни размазани ивици и безброй точки. Дрогата още ме държеше в капана си, но думите ги улавях.
– Махни се от нея! Казах ви да стоите далеч от нея, мамка виии! – болезненият мъжки вой излезе треперещ, изпълнен с болка и разпори въздуха, миг преди изстрелът да проехти в стаята.
Тялото ми се разтресе от мъка, отчаяние, студ. Усещах, че се разпадам. Разпадах се на милиард частици и не знаех как да се събера, за да съумея да тръгна. Трябваше да разплета всичко докрай. Трябваше да стигна до края на цялата истина. Погледът ми се спря върху суитшъра, който Райън захвърли. Изглеждах ужасно нелепо в тази червена рокля, а и ми беше студено. Затичах се към него, за да го взема и с бързи крачки се върнах към контейнерите от съседната улица. Надявах се, че Алехандро Ривера все още лежи там и ще ме упъти как да стигна до баща си.
