Норт
Името ми е Райън. Райън Савидж. Но от толкова време никой не ме е наричал така, че на моменти забравям, че имам име. За света съм Норт и шибано не ме искаш на пътя си.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Вайлет
На следващия ден рано сутринта стегнах куфара си, за да се върна обратно в Манхатън. Бях дошла в Бруклин, за да намеря изчезналия си баща, който се оказа, че не е изчезнал, но пък сега много ми се искаше да беше. Бях решила да се махна и да скъсам с това място един път завинаги. С апартамента, с къщата, с хората, с всичко от Бруклин.
Струпах двата куфара до вратата и натиснах бравата да отворя. Високата фигура на Райън изникна пред очите ми. Беше сънен, недоспал и определено даваше отговор за странните шумове, които цяла нощ идваха от коридора. Той примигна и разтърка лицето си. Сградата беше добре поддържана, имаше отопление и дори кожен диван с няколко кресла в дъното срещу асансьора, но по всичко личеше, че не ги беше използвал. Сигурно се е опасявал, че ще заспи дълбоко и ще ме изпусне. Мълчанието между нас започна да пращи като претоварена електрозахранваща мрежа. Той отвори уста да каже нещо, но оттам полетя само въздух. Пристъпих крачка напред, за да тръгна. Пръстите му се вкопчиха в дървената каса и здраво я стисна, препречвайки пътя ми. Толкова здраво, че вените по ръцете му започнаха да изпъкват.
– ...Моля те да ме изслушаш – гласът му прозвуча нисък и дрезгав като на човек, който е прекосил Долината на смъртта през 50-градусова жега. Той може и да беше успял да я прекоси, но аз продължавах да се влача из нея и да ме кълват всички въображаеми лешояди, които създадоха той и баща ми след онази откачена истина.
– Вече те изслушах. Изстрелът още ечи в ушите ми.
– Вайлет..., толкова съжалявам, че видя това.
– Защо? Иначе какво щеше да ми кажеш? Че пистолетът ти сам е гръмнал? – Райън изсумтя и спусна клепачи.
– Направих го заради Тоби – той отвори очи. Ирисите му се взряха в моите. Тъмни, мътни и изпълнени с болка. Но и двамата знаехме, че истината е друга. Това вече го бяхме играли. Играехме на гоненица и криеница точно край блатото с лъжи, от които удобно загребвахме, когато ни трябваха няколко оправдания. Защото аз познавах Тоби. Знаех, че затворът е последното място, на което би искал да го види.
