Норт
Името ми е Райън. Райън Савидж. Но от толкова време никой не ме е наричал така, че на моменти забравям, че имам име. За света съм Норт и шибано не ме искаш на пътя си.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Вайлет
Влязох в кабинета на татко и се заозъртах в тишината. Бюрото му беше от стар махагон, а килимът персийски. Същият онзи килим, който отдавна се беше протъркал в двата края, но той отказваше да изхвърли, защото го бяха купували заедно с мама. Във витрината от масивен дъб стоеше любимият ѝ порцеланов сервиз, с който вечеряхме, когато бяхме тримата заедно. Татко държеше тук да е винаги чисто. Така, както пазеше спомените си за нея. Но сега по рафтовете имаше прах, а стъклото замазано и със следи от пръсти. Креслата от разкошна пурпурна кожа самотно стояха и го чакаха да проскърцат под него, но татко го нямаше. Беше потънал вдън земя. Остана ми само надеждата, че ще успея да намеря отговора в тази стая. Погледът ми се спря за миг върху камината. Дерек се беше погрижил да я запали, преди да си тръгне. Топлината беше започнала да се усеща, ала предпочетох да намеря по-удобно облекло от халата за баня и след това да се заровя из документите в огромните папки. Забързах крачка към изхода на стаята, но сепнато спрях, щом фигурата на Норт изневиделица изникна от нищото. Мускулестото му тяло застина под рамката и погълна пространството в нея. Моментна уплаха опари гърдите ми, но бързо притихна. Нямах идея защо, но когато този мъж беше наоколо, винаги се чувствах в безопасност. Въпросът Какво правиш тук? се нареди на езика ми, но в миг на колебание си остана неизречен.
- Искам да поговорим - гласът му прозвуча учудващо тих и нежен. Може би беше оставил кълбото от мрак, студ и виелица в онази срутена сграда, където ме затрупа под вина и гневни упреци, но повече нямах сили да слушам, беше ми казал достатъчно.
- Вземи това, за което си дошъл и си върви - с бързи крачки се устремих към вратата, но веднага щом се изравнихме, огромните му ръце се притиснаха в талията ми. - Пусни ме - в равния ми тон се настани тих вик на недоволство. Желязната хватка се затегна около кръста ми и гравитацията изгуби своята сила, щом Норт ме понесе из въздуха. Отне му не повече от секунда да ме завърти и застави с лице към стената.
