Норт
Името ми е Райън. Райън Савидж. Но от толкова време никой не ме е наричал така, че на моменти забравям, че имам име. За света съм Норт и шибано не ме искаш на пътя си.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Вайлет
Норт заключи входната врата, подаде ми ключовете и закрачи посока улицата. Внимателно я огледа в двете посоки, а после сканира и всяка от паркираните коли в околността.
– Да вървим – изрече ниско, преди да ме хване за лакътя и да ме издърпа към вътрешната част на тротоара, за да ме прикрие с тялото си.
– Всичко наред ли е?
– Докато над главите ни не прелитат куршуми, да.
– Защо казваш това, по дяволите? – плахо надникнах зад нас като животинка подгонена от хищник.
– Защото смърди на униформени.
– От добрите или от другите?
– Не знам. На мен ми смърдят абсолютно еднакво.
– Какво мислиш да правиш? – запитах, докато опитвах да синхронизирам походката си с неговата.
– Като цяло да останем живи, завий тук. – Норт ме подбутна в посоката, която си беше наумил да стане наша дестинация. Продължаваше да ме държи с ръка плътно към себе си, докато с другата набираше телефонен номер. – Къде си, мамка ти? – ревна в слушалката.
– Идвам. На три минути съм от вас – прогърмя дълбок плътен глас от високоговорителя.
– Направи ги една или ще ми трябват субтитри, за да общуваме. Шайка със значки и заредени пушкала ми дишат във врата – след последното изречение въздухът внезапно спря да достига до дробовете ми. Верно е, че между редовете на книгите се губех от възторг по откачалника, който движеше историята напред, но това тук си беше истинско. Не исках да чувам и думичка повече за вероятността да участвам в подобен екшън.
– Казах, че идвам – след бързия отговор Норт прекъсна линията и върна телефона обратно във вътрешния джоб на якето си.
