The night we meet

Chapter 8

Вратите на асансьора в офисната сграда почти се бяха затворили, когато се появи ръка, която ги спря. Вратите отново се разтвориха и разкриха Ерик. Дори и да бе бързал, не му личеше.

Тениската под сакото му беше перфектно изпъната на идеалното му тяло. Сакото му обаче скриваше по-голямата част от тази скулптура. В ръката си държеше кафе, а на рамото му висеше сива чанта за лаптоп.

- Здравей! - усмихна се щом забеляза, че съм аз, и застана до мен. Хвърли поглед към таблото с копчетата и щом видя, че съм натиснала етажа, отново върна погледа си на мен. - Как си? - отново лека усмивка се бе появила на лицето му.

Не можах да се сдържа и сведох лекичко поглед към устните му. Изглеждаха толкова пухкави и меки. Усмивката му образуваше перфектните трапчинки, спокойно стоящи си на бузите му.

-Аз, добре съм. А ти?

-И аз, за малко да закъснея - почеса се леко зад врата. -Имаш ли вече някакви идеи за проекта? Макар и да не знам какъв е, мога да ти помогна, ако случайно ти трябва помощ, де.

-Днес ще го започвам, така че ако имам нужда, ще дойда при теб. Обещавам -вдигнах кутрето си за обещание на шега, но той също протегна своето.

Ръката му докосна моята и времето като че ли спря. Очите ни се срещнаха и изведнъж забравих за всичко. За това къде се намираме, в каква ситуация сме, това че той ми е де факто непознат. В тази секунда обаче поисках да знам всичко за него. Поисках да прекарвам повече време с него, поисках винаги да е наоколо.

Тръснах леко глава и дръпнах ръката си. И без това беше глупава идея. Кой по дяволите обещава нещо с пръстче? Това беше пълна глупост. Изсмях се на себе си и погледнах вратата на асансьора. Изведнъж ми се бе сторила доста интересна.

След няколко секунди, които честно казано ми се бяха сторили като векове, вратите най-накрая се отвориха. Ерик ме остави да мина първа, а аз го направих и изобщо не погледнах назад, докато отивах към бюрото си.

Присъствието на този човек ми влияеше странно, а това определено не беше добре.

Следователно решението на проблема бе да страня от него. Естествено, това лесно можех да го направя. В момента единственото което ни свързваше, беше работата, но лесно можех с дни да не го виждам. Той си имаше офис, а аз работно място, така че ако не си търсех повод да го засека, нямаше да стане.

Стартирах програмата и отидох до малката ни кухня, за да си направя кафе. Това ъгълче просто го обожавах. Всички знаеха, че работниците тук прекарваме доста време пред компютрите и постоянно ни трябваше кофеин. Точно поради тази причина кафето тук беше безплатно.

Вярно не беше кой знае колко хубаво, но малко кофеин е по-добре от никакъв.

Върнах се на бюрото си с любимата ми светло синя чаша пълна с кафе и отворих ново бяло поле. Вчера бях нахвърляла някакви драсканици в бележника си, така че започвах от тях.

Фокусирах се изцяло върху работата си, понеже сега трябваше да покажа абсолютно всяко едно мое качество. Хората искаха добра реклама и професионализъм, така че първо трябваше да се докажа.

Дори само факта, че Моника бе опонента ми, ме нахъсваше достатъчно, че да дам всичко от себе си. Никога не бих си простила, ако тя вземеше тази реклама.

Това наистина бе шанс веднъж в живота и само мисълта тя да я получи ме подлудяваше. Исках аз да съм тази, която бързо ще се изкачи по стълбицата на йерархията. Исках го и щях да си го получа.

Единствено през трупа ми Моника щеше да получи рекламата, заклевах се.

Няколко часа по-късно с периферното си зрение видях някой да оставя картонена чаша на Старбъкс до мен. Обърнах се и видях Ерик, който отпиваше от своята чаша.

-Забелязах, че не си ставала откакто дойдохме, а сега е обедната почивка та си помислих...-вдигна рамена.- Не знам, дали не искаш да си починеш. Щях да ходя на терасата...-

-Супер, идвам и аз!- "а щяхме да го избягваме!" Един от вътрешните гласове ми прошепна, но някак си недостатъчно силно, че да му обърна внимание.

Метнах палтото на раменете си, след което взех топлата чаша кафе. Последвах Ерик до покрива, а там и двамата извадихме кутиите си с цигари. Аз обаче бях забравила някъде запалката си.

Ерик бе достатъчно сръчен, че да вдигне огънчето от неговата запалка към цигарата ми, намираща се между устните ми. Дръпнах леко, за да се разпали, и той си прибра запалката.

-Мерси – казах, докато издишах дима.-Ти ли си един от приятелите на Скот, които ще идват довечера?- и двамата се бяхме подпрели на парапета и гледахме града отвисоко.

Чак сега се сетих, че той всъщност е от компанията на Скот, съответно цяла вечер щеше да е вкъщи.

-Да...аз съм един от приятелите на Скот - повтори думите ми, а след това се засмя и дръпна от цигарата си. -Ти там ли ще си?

-Да. Сестра ми иска да ѝ помагам с разчистването на разни записки, така че...-проточих изречението си и се загледах в минаващите коли долу.

Цигарата ми почти бе свършила, което означаваше и край на почивката. Принципно дори това ми беше много. Бях свикнала да работя от сутрин до вечер в офиса почти без никаква почивка. Сега обаче ми беше приятно. Не полудявах както обикновено, ако не се върнех към работата си след няколко минути.

-Изглежда имате добра връзка - обърнах се към него в точния момент, за да видя тъжната му усмивка.

-Може да се каже... - всъщност наистина бе така.

Може да се карахме или по-точно да мразех начина, по който се опитваше да ме контролира, но пак си я обичах. Дълбоко в себе си знаех, че го правеше само и единствено, защото ме обичаше и силно го оценявах. Знаех, че ако не беше тя, щях да съм сама и почти изгубена, така че ѝ бях повече от благодарна за всичко, което правеше.

Възможно беше да не съм ѝ го казвала, но бях сигурна, че тя го знаеше. Определено знаеше и затова продължаваше да го прави.

-А ти? Имаш ли братя или сестри?- попитах го след известно време.

-Имам сестра. По-малка е от мен, но не си говорим - тъкмо се канех да попитам защо, но той метна фаса си и се обърна с широка усмивка.- Аз трябва да се връщам...ще се видим после. - намигна ми и тръгна към вратата.

Знаех, че дори да го спра и да започна да го разпитвам, нямаше да ми каже нищо, така че не се и опитах. Не му бях никоя, че да ми разказва живота си, така че не любопитствах допълнително.

Макар и наистина да исках да разбера историята зад тази тъжна усмивка...