The night we meet

Chapter 17

"Месец, може би и малко повече"

Думите на Ким от сутринта, макар и късно през нощта, все още ехтяха в главата ми. Изблъскаха всички останали мисли от мен. Оставяха единствено горчиви спомени от преди години.

Стиснах очи, опитвайки се да прогоня ужасните картини от погледа си. Трябваше да направя нещо. Не можех и не исках да стигне твърде далеч.

Не би трябвало да се е доближила опасно много до пристрастяването, така че със сигурност можеше да се откаже. Щях да се опитам... Не! Щях да се убедя, че тя щеше да се откаже.

Виждал бях пристрастяването от доста близо и наистина бе грозна гледка. Съсипваше прекрасни хора, превръщайки ги в развалина. Нямаше да понеса още един важен за мен човек да се изгуби в лабиринта на зависимостта.

Тя им отнемаше всичко. Отнемаше усмивката им, отнемаше тръпката в гласа, блясъка в очите им, живота им...

Нежно и слабо почукване привлече вниманието ми. Беше толкова тихо, че почти не го чух. Почти.

Изправих се бавно и тромаво, като се препънах в обувките си. Бях ги събул точно до леглото, преди да се заровя в него като някоя мечка. Запристъпвах бавно към вратата и отворих. Отне ми няколко секунди, докато очите ми свикнат със светлината от коридора.

За моя огромна изненада на вратата стоеше Ким. По пижамата, с която бе облечена, съдех, че тя също не можеше да заспи. По лицето ѝ се четеше вина, макар и да не знаех защо се чувства виновна пред мен.

Отдръпнах се от вратата и ѝ направих място да влезе. Затворих вратата и светнах лампите, за да може да се виждаме.

-Събудих ли те? Ако беше заспал, ще те оставя, не искам - говореше бързо, докато пристъпваше бавно навътре към стаята.

-Ако спях, нямаше да чуя почукването ти - усмихнах ѝ се и седнахме на леглото.

Тя скръсти краката си по турски и нервно зачопли пръстите си. Исках да направя нещо, за да я успокоя. Не желаех да се чувства така в мое присъствие, не исках да се плаши от нещо, което щях да кажа или да е притеснена от това.

-Ще ти върна парите. Оставих ги в стаята, понеже мислех, че ще спиш, но още сега мога - тръгна да става, но аз сложих длан върху ръцете ѝ.

Тя се спря и все едно замръзна. Погледна към ръцете ни и погледът ѝ остана там. Моят също.

Не бях напълно убеден, но мисля че за пръв път я докосвах. В нощта, в която се срещнахме, направих опит, но бързо ми беше отнела възможността да направя каквото и да е. Оттогава насам не бях имал друга възможност.

Кожата ѝ беше мека и хладка, а ръката ѝ пасваше на моята като калъп. Искаше ми се да я държа така завинаги. Да я хвана здраво и да не я пусна повече. Знаех обаче, че не мога.

Исках, но не можех. От това само болеше.

Нямах представа до каква степен се бяха задълбочили отношенията между нея и мъжа от онази вечер, но съдейки по начина, по който говореше с него, явно имаше нещо. Определено не исках да се намесвам и да обърквам връзката им, колкото и да ме изгаряше само мисълта за това.

Всъщност, като се замислех, те се срещнаха преди около месец. От преди това не я познавах, но със сигурност щях да чуя нещо, ако сестрата на гаджето на най-добрия ми приятел имаше вземане даване с наркотици. Възможно ли бе той да ѝ беше дал тези неща или да я беше накарал да ги приема.

Само като си го помислих и тръпка премина през гръбнака ми. Ако наистина беше така, онзи не беше нищо друго от един жалък нещастник.

-Не ме е грижа за парите - отвърнах накрая. -Ще те питам, но искам честни отговори и дори не си помисляй, че бих те съдил.

Знаех, че най-лошото, което можех да направя в момента, беше да я съдя. Ако сега я упрекнех за избора ѝ или кажех нещо грешно, имаше голяма възможност да загубя доверието ѝ.

А аз не исках това.

-Добре - отговори плахо, все още загледана в ръката ми, стояща върху нейната.

-Как започна?- очаквах да избегне въпроса, но тя си пое дъх и започна да говори.

-Приятелят ми, Гидиън, онзи с когото се запознах същата вечер, в която и с теб, ми показа тези неща. Любопитството ми надделя и просто опитах. Това е - направи кратка пауза и ме погледна право в очите за пръв път, откакто бе влязла в стаята. -Но държа всичко под контрол. - направи опит за усмивка, а на мен ми се прииска да не бе изричала тези думи.

Майка ми винаги повтаряше същото.

Отивах към стаята на мама, защото сънувах кошмар и не исках да спя сам. Щом влязох в голямата спалня, видях светнатата лампа на банята. Чух някакъв шум и отидох там.

Спрях се на прага и видях как мама бе надвесила главата си над тоалетната. Обикновено спретнатото ѝ кокче в момента го нямаше. Косата ѝ се спускаше рошава до гърба, а ръката ѝ държеше част от нея.

Повръщаше, осъзнах след секунди. Да не би да беше болна? Но пък мама никога не се разболяваше, тя винаги беше добре.

Ръцете ѝ потрепериха, докато избърсваше устата си. Обърна главата си към вратата и ме видя. Прегърнах плюшеното си мече още по-силно и се опитах да се усмихна.

-Отивай си в стаята миличък -гласът ѝ беше дрезгав и изнемощял, а не както обикновено - стоплящ и весел. -Всичко е наред, държа всичко под контрол.- опита се да се разсмее, но отново започна да повръща.

Бавно се върнах в стаята си и се завих през глава. Притиснах мечето до гърдите си и се свих на топка. Откакто татко го нямаше, мама беше така почти всяка вечер. От една седмица не ми беше чела приказки за лека нощ. Това си беше нашият ритуал.

Всяка вечер тя светваше лампите звезди, окачени по цялата стена на стаята ми, и сядаше на леглото до мен. Завиваше ме и започваше да ми чете. В повечето случаи до края на приказката вече бях заспал.

Гласът ѝ винаги е бил толкова нежен и мек. Винаги заспивах щом я слушах.

От няколко дни обаче почти не ми говори. Оставяше ме на детегледачка през деня, а после само ме изпращаше да си лягам. Исках да я питам дали ми се сърдеше, задето счупих една ваза в хола, докато си играех преди няколко дни, но тя не ме слушаше.

След малко чух стъпките ѝ , както и смях. Удари се някъде, докато вървеше по дългия коридор, но така и не дойде при мен...

Върнах се в настоящето, опитвайки се да се фокусирам върху Ким. Трябваше да спра да правя асоциации с миналото си. Това бяха две напълно различни неща. Тогава бях едва на четири и не можех да си връзвам обувките, камоли да помогна на майка си.

Сега това бе различното нещо. Имах шанса да ѝ помогна и щях да дам всичко от себе си, за да го направя. Не можех да си позволя да я видя така, както гледах майка си толкова години наред.

-С това не може да държиш много юздите, както с алкохола. Опияняват те и губиш възможност за управление.

-Знам кога да спра - опита се да ме убеди, но никога нямаше да успее. Минавал бях по този път и започнеш ли...връщане нямаше.

-Колко взимаш...на ден? Нямам представа как се измерва това - изсмях се пренебрежително, а тя се намести.

-Не съм броила. Пуша по няколко цигари, в които има освен тютюн и екстази, а дозичките са ми отделно - чувах вината в гласа ѝ, но предпочитах да знам.

Нищо, че изтръпнах при чутото. Очаквах да е доста по-малко, почти минимално. Не знаех дали съм готов да чуя още повече подробности, така че реших да сменя темата. В следващите два дни щях да я държа изкъсо, за да не взима нищо и просто се надявах да успея.

-Добре, да оставим сега това. Спи ли ти се?- тя поклати отрицателно главата си. -Добре, тогава искаш ли да поработим върху работата ти?- бях наясно, че не беше започнала, а времето почти изтичаше.

-Съгласна съм - най-накрая ме погледна с усмивка, опитваща се да изгрее на съвършеното ѝ лице.