The night we meet

Chapter 20

На летището в Сиатъл вече имах чувството, че бях на косъм да полудея.

Прекарах целия ден с Ерик и макар че не се оплаквах, нямах абсолютно никакво време да си взема дори една дозичка. Изпуших последната си цигара с екстази, но почувствах нуждата от още. Това единствено залъга нуждата ми за около половин час.

Чакахме куфарите си до лентата за багажа, а Ерик само ме наблюдаваше. Точна така се чувствах и преди да се качим на самолета. Вече започвах да си мисля, че прекара деня си с мен само за да ме следи дали ще взема нещо или не.

Макар и да не разбирах защо.

-Добре ли си? - хвана лакътя ми, а аз се стреснах леко. - Изглеждаш нервна.

Стиснах треперещите си ръце в юмруци и се постарах да си придам спокоен вид. Щом щях да го лъжа, че съм спряла веществата, трябваше да го накарам да повярва, че не ми и липсват.

-Добре съм, просто наистина ми се спи и искам по-бързо да се прибера - излъгах го, но той не каза нищо по-въпроса.

Със сигурност обаче заподозря нещо. В очите му проблесна недоверие, но реших да извърна поглед. Исках просто да се тръшна на земята и да не мръдна.

Полетът беше около шестнайсет часа, в които не бях мигнала, а преди това се държах единствено на цигари. Това си беше почти самоубийство.

Най-накрая видях светлия си куфар да се подава на лентата. Щом стигна до нас, го взех и се обърнах към Ерик, който все още чакаше своя.

-Беше ми приятно тези дни. Ще се видим на работа - усмихнах му се и щях да тръгна, ако не беше препречил пътя ми.

-Нека те закарам до вас. Колата ми е на паркинга.

-Благодаря, но няма нужда наистина.

И тръгнах. Вярно бях малко груба, но не ми се чакаше и секунда повече. Спрях си едно такси на входа и дадох адреса на Гидиън. Трябваше спешно да си набавя нещо или щях да обезумея.

У нас нямах нищо. Щях да мина през Гидиън и да взема малко и след това да се прибера. Тъкмо щях да се видя с него и можеше да говорим за малкия ни спор.

Писах кратко съобщение на Сидни, че съм пристигнала и трябва да свърша една работа, преди да се прибера, без да изчакам отговора ѝ. Предполагах, че ще се опита да ме разубеди, така че реших да го избегна.

След около четиридесет дълги и мъчителни минути шофьорът най-накрая спря пред сградата на Гидиън.  Оставих му голям бакшиш просто защото не ми се чакаше. Взех куфара си и се качих.

Не знаех дали не трябваше да го предупредя, че идвам. Можеше и да не си е вкъщи, но силно се надявах да греша.

Позвъних два пъти и зачаках. Гледах черната врата и вече започвах да губя надежда, че си е вкъщи. Точно тогава вратата се отвори. Двайсет и четири каратова усмивка се настани на лицето ми, а той ме погледна слисано.

-Ким? Не те очаквах.

-Изненада! - разперих леко ръцете си, а той ми направи място да мина.

Огледа куфара ми, но не му оставих време да ми задава каквито и да е въпроси. Нахвърлих му се и го целунах жадно.  Той се изненада, но после сложи ръцете си ниско на гърба ми и ме придърпа към себе си.

Езикът му влезе в устата ми без каквото и да е колебание. Ръцете ми се заровиха в късо подстригана му коса, докато неговите се спускаха към дупето ми. Приех това като знак и скокнах, докато увих краката си около него.

-Много ми липсваше! - изграчих между целувките, а той остана тих.

-Така ли? - попита щом се отдели от мен изневиделица.

Тръгна навътре и след малко ме тръшна на спалнята. Застана върху мен, а устните ми се извиха похотливо.

-Мхмм..- кимнах докато се опитвах да сваля тениската му. Той обаче хвана ръцете ми и ги стисна здраво над главата ми.

Наведе се към мен и си помислих, че ще ме целуне. Той обаче само ме гледаше. Изпитваше ме с погледа си все едно не ми вярваше. Това беше нещо ново...

-Аз не съм толкова сигурен - исках да му се противопоставя, но той продължи да говори. - Кой е онзи? - намръщих се.

-Кой онзи?

-Този, който те прегръщаше, докато си се напивала. Затова ли отиде в Лондон?- превъртях всичко в главата си и се сетих за вечерята на екипа.

-За Ерик ли говориш? Той ми е колега...откъде всъщност знаеш?

-Имаше статия за фирмата ви във фейсбук с прикрепена снимка - не се бях замисляла, че може да ни снимат, а и тогава това бе последното в главата ми.

Всъщност тогава главата ми беше изключително празна. Бях на няколко дозички, алкохол и екстази. Дори нямах представа, че някой беше правил снимки, какво оставаше да знам за статията.

Вярно компания като нашата нямаше как да не се похвали навсякъде, че са организирали подобно обучение. Плащаха луди пари за всякакви статии, така че трябваше да се досетя, че и за това ще пише навсякъде.

-Ревнуваш ли? - засмях се тихичко, а той стисна ръцете ми ще по-силно, карайки ме да направя гримаса от болката. - Би ли ме пуснал, боли ме. - очаквах поне да охлаби хватката си, но той не го направи.

-Бяхте прекалено близо за колеги, а знаеш че мразя да деля - вярно си беше, но това си беше чиста ревност и то безпричинно. Била съм близо до него на снимката и какво?

Вярно беше, че тези дни бях малко по-близка с Ерик, отколкото беше приемливо, но какво толкова. Не беше като той да ме харесваше и да ме сваляше или пък аз него. Това си бе просто близост, която беше нормална според мен.

Факт беше, че и на два пъти за малко да се целунем, но все пак не се, нали така. Съответно аз не виждах никакъв проблем. Та той дори не знаеше за тези малки подробности. Съдейки обаче по реакцията му на една снимка, нямаше и да ги научи.

-Знам, но наистина ми е само колега. Фактът, че не ми вярваш, ме обижда повече - ухили се, а аз се чувствах страшно объркана в момента.

-Ще си затворя очите... засега.

Пусна ръцете ми и отново се захвана да ме целува. Моето желание обаче почти се бе изпарило. Вече трябваше да съм му свикнала, но тази собственост започваше да ме дразни...

***

-Цигара? - предложи ми Гидиън малко след като се тупна гол на леглото до мен.

-Всъщност искам дрога. Точно затова дойдох от летището направо тук - усмихнах се, а той бръкна в нощното шкафче и извади две пакетчета.

-Малко по-силни са, но вече трябва да си свикнала - вдигна рамене, а аз взех едното пликче.

Пъргаво го изсипах в ноздрите си и шмръкнах. Веднага обаче ме заля желанието да повърна. Разтрих носа си и изчаках, за да отмине това чувство. Известно време ми беше гадно, но после се почувствах отново жива.

Всички притеснения изчезнаха от главата ми. Караницата ни от преди малко загуби тежестта и се и отново бях щастлива като малко дете.

Обърнах се по корем към Гидиън и го погледах игриво. Той от своя страна хвана кичур от косата ми и се загледа в него.

-Какво ще кажеш...- започна бавно, докато дърпаше от цигарата си. - Така и така си донесла куфара си до тук. Защо не останеш да живееш тук?- надигнах се изненадана.

-Не говориш сериозно, нали?

-Не съм бил по-сериозен - усмихна ми се, а аз се замислих.

Виждах единствено плюсове. Щяхме да имаме доста повече време заедно. Щях да имам достъп до белите си приятелчета денонощно...май това ми стигаше.

-Щом нямаш нищо против, съм съгласна - засмях се и бях на сто процента сигурна, че очите ми също светнаха. -  Ще ида до вкъщи набързо, за да си взема още някои неща и да съобщя на сестра си.

-Добре, аз ще те чакам. Ще трябва да го отпразнуваме - открадна си една жадна целувка и после станах и се облякох набързо.

Гидиън все още лежеше в леглото, когато излязох. За пръв път щях да живея сама с някого, който естествено не бе част от семейството ми. Бях изключително щастлива и развълнувана.

За пръв път и се влюбвах в някого за толкова кратко време. Преди не бях имала връзки, продължаващи повече от две седмици, така че не можех да нарека тях влюбване. Така че Гидиън в момента ми показваше какво е любовта...