The night we meet

Chapter 24

Беше късен следобед, когато най-накрая успях да вдигна тялото си от леглото и да потърся кафе. Кафе обаче не откривах, а ми трябваше нещо, което да ме събуди и изпълни с енергия.

Исках също така да разкарам отрязъци от снощната вечер. Ако можех да я залича, бих продала дори душата си на дявола.

Не се бях поглеждала в огледало, за да видя дали има някакви забележими щети, но съдейки по синкавата лента от пръстите на Гидиън около лакътя ми, със сигурност трябваше да има и още.

Точно заради това си взех почивен ден. За пръв път от седем години, откакто работех в тази компания, си взимах почивен ден. Случвало се бе дори болна да ходя на работа, но не бях пропускала работен ден.

И такава слава ми се носеше. Винаги работещата. В общи линии работохолик.

За всичко обаче си имаше първи път.

Откакто се запознах с Гидиън, се чувствах доста по-свободна в това отношение. Вече не приемах работата, като нещо, от което зависеше изцяло животът ми. Това беше просто начин, за да прекарвам времето си и да изкарвам пари, нужни ми за оцеляването.

Не го възприемах вече и като дарба или нещо подобно. Беше път, който по някаква случайност, бях избрала и ме биваше. Това беше, нищо специално.

- По дяволите! – изръмжах, след като не можах да открия каквото и да е кафе.

Трябваше ми нещо ободряващо, което да ме напълни с енергия и да ме разсее. След като се отказах от кафето, седнах и помислих малко. Щом нямаше кафе, ми трябваше наркотик. Той действаше по същия начин.

Зареждаше ме с енергия и ме караше да забравя за този свят. Пренасях се на по-добро място, където не ми пукаше за проблемите ми.

Взех си няколко дозички и отново седнах пред холната масичка, докато включвах лаптопа си. Взех две дозички набързичко и всичко наоколо заглъхна. Мислите ми се изпариха, проблемите също. Останах си просто аз, по средата на апартамента, гледаща тавана.

Планирах да си намеря нещо за гледане, за да убия малко време. Плановете ми обаче се провалиха щом видях последния си имейл. Адресиран беше до мен, а подателят бе Морис. Темата обаче ме привлече повече. Беше озаглавена като "ВАЖНО: големият проект."

Сърцето ми пропусна удар, след което заби бързо. Заплашваше да изхвърчи от гърдите ми. Ръката ми трепна, докато отварях мейла, а очите ми бързо зашариха по краткия текст.

"Здравей, Кимбърли,
Пиша ти във връзка с проекта, който отредих на теб и Моника преди почти три месеца. Исках да те уведомя, че за съжаление Моника получава привилегията да работи по тази реклама. Срокът ви изтече преди седмица и очаквах, но не мога да чакам повече. Не ми представи нищо, за което да се хвана и да поизчакам още.
Морис"

Замръзнах с ръка върху мишката на лаптопа. Имах чувството, че с тези няколко реда целия ми свят се срина. Всичко изчезна за момент. Забравих за Гидиън, забравих за малкия му побой снощи, забравих за Ерик...за всички и всичко.

В ума ми изникна една единствена мисъл, която се заби като нож с две остриета в гърдите ми. Моника се бе доказала като по-добра от мен. Моника, жената, която ме мразеше и аз също я мразех. Единственият съперник, който някога бях имала, току-що ме бе победил.

Попаднах в черна дупка само с тази мисъл. Тя беше по-добра от мен. Победи ме...

Не, не, това не можеше да се случи. Просто не си го представях, не исках да го повярвам. Трябваше веднага да отида в офиса и да говоря с Морис. Налагаше да го убедя, че аз бях по-подходяща за работата.

Иначе това щеше да е краят ми. Не можех да си позволя Моника да е над мен. Знаех как работи, бях виждала графичните ѝ презентации. Клиентите нямаше да останат очаровани, а това значеше, че няма да продължат да работят за нас.

Моника не би успяла да ги задържи.

Повиках си такси и по най-бързия начин облякох някакъв анцуг, който най-вероятно дори не беше мой. Буквално изхвърчах от апартамента. Не си направих труда да се погледна в огледалото или да се погрижа за външния си вид.

Действах на автопилот, водена от една единствена мисъл. Не трябваше да оставям Моника да ме надмине.

Качих се в първото такси, което видях, и дадох адреса. Ръцете ми трепереха през целия път, а сърцето ми наистина заплашваше да разпори гръдния ми кош и да излезе на свобода.

Бях побесняла. Нямаше как това да е вярно, отказвах да го повярвам. Морис трябва сериозно да си беше ударил главата, за да допусне такава глупост. Той също добре знаеше, че аз бях по-добра от Моника. Всички знаеха, че това с изпитанието бе само шоу.

Метнах някакви пари на шофьора, като изобщо нямах представа дали са достатъчни и излязох почти на бегом.

Едва дочаках асансьора да ме отведе на точния етаж. Щом чух звънчето, дори не си направих труда да вдигна поглед, направо полетях напред. Естествено се оказа грешка. Блъснах се в някого и за малко да падна.

За щастие, човешката стена бе достатъчно бърза, за да ме хване. Вдигнах леко поглед и видях, че това всъщност беше Ерик. Чудесно, само той липсваше в момента.

-Какво, по дяволите, ти се е случило?- огледа лицето ми, а на мен ми се искаше да му залепя устата.

В момента, в който я отвори, пред мен изникна образът за устните му върху моите. Колко добре се чувствах тогава. Как и двамата си паснахме като парчета пъзел. Тръснах глава и погледнах зад него. Трябваше час по-скоро да стигна до офиса на Морис.

-Добре ли си? - попита отново, този път се беше приближил до мен. Усещах аромата му как ме упоява и това ме разсейваше страшно много.

-Добре съм, трябва просто да говоря с Морис - трябваше да се отдалеча от него на всяка цена.

Дръпнах лакътя си и възнамерявах да продължа напред. Ерик обаче препречи пътя ми и ме накара да го погледна в очите. Тези негови вълшебни очи, каращи ме да забравя ума и дума.

-Искам да ми кажеш какво е станало, чу ли? И дори не си помисляй, че ще те оставя, докато не разбера.

Говореше сериозно. Нямаше нужда дори да се вглеждам в очите му, за да го разбера. Гласът му излъчваше цялата му увереност и честност.

Загледах се по-дълбоко в очите му. Исках да отгърна завесата към сърцето му. Опитвах се да го направя, докато не осъзнах, че той вече я бе отгърнал. Беше ми позволил да вляза вътре и да се настаня удобно.

Всичко в него ми казваше, че бях добре дошла. Милостта, която лицето му изразяваше, постави буца в гърлото ми, а думите му само помагаха на емоциите ми да изплуват извън кожата ми.

-Дали са проекта на Моника...- изрекох, а гласът ми прозвуча като шепот.

Очите ми обаче компенсираха липсата на глас със сълзи. Сълзи, които започнаха да се леят, а дори не исках да плача в момента.

Чувствах всичко друго, но не и тъга. Бях гневна, разочарована и изпълнена с ярост, но не и скръб. Тогава защо сълзите ми се рееха, по дяволите.

Преди да усетя какво се случваше, се намирах в прегръдката му. Беше ме придърпал и ме притискаше до гърдите си. Галеше гърба ми, а аз просто се свих в обятията му и заплаках, както правеха бебетата.

-Какво ще кажеш да идем някъде другаде, за да се успокоиш? - нямах сили да кажа каквото и да е, затова просто кимнах. -Добре...- знаех, че трябва да се отделя от него, за да можем да вървим, но не исках.

Исках завинаги да остана така, чувствайки се в безопасност.

Секунда по-късно обаче бях принудена да се отдръпна. Асансьорът се отвори и тръгнахме към гаража. Качихме се в колата му, а той не продума и дума, когато запали двигателя и тръгна на някъде.

Знаех, че не трябваше да бъда тук. Не трябваше и да бъда с него. Всичко, което се очакваше от мен, бе да говоря с Морис и да се прибера вкъщи да чакам Гидиън. Вместо това аз бях в колата на Ерик, мъжът, който приятелят ми ненавиждаше откровено.

Боже, аз бях напълно сбъркана.

Малко повече от половин час по-късно бяхме към края на града. Около нас нямаше почти нищо, а гледката беше феноменална. Точно такова място ми трябваше в момента. Виждахме прекрасните багри на небето, появили се от залязващото слънце, както и къщички в далечината.

Оглеждах се през прозореца с надеждата да игнорирам погледа на Ерик, който се бе стоварил тежко над мен. Горещина се разля по цялото ми тяло и се принудих да вдигна ръкавите на горнището си.

Сълзите ми бяха изчезнали, но все още усещах хладнината под очите си. Все още имах чувството, че след малко мога отново да избухна в сълзи.

-Ще ми кажеш ли какво ти се е случило? - преди да кажа каквото и да е, за да сменя темата, той се конкретизира. - Говоря за устната ти, а сега и за синината на ръката ти. - довърши изненадано, а аз бързо спуснах обратно ръкава си.

Дори не бях видяла, че е останала някаква синина от ръката на Гидиън. Сигурно имах още, но това щях да констатирам по-късно. Сега бързо трябваше да съчиня достоверна история, на която той да повярва.

-Ами...снощи щях да падна по стълбите. За щастие Гидиън ме хвана навреме, вярно малко по-силно, но трябваше някак да ме задържи във въздуха, за да не се пребия - усмихнах се доволна на правдоподобната си история.

-А устната? - едва се сдържах да не извъртя очи.

-Сериозно ли? Трябва ли да ти казвам? - той кимна, а аз въздъхнах и избълвах поредната лъжа. -Гидиън си пада по малко груби игрички...ако ме разбираш. - повдигнах вежди, а той сви ръката си в юмрук и кимна.

-Да речем, че ти вярвам, което очевадно не е така. Защо не дойде на работа?- буквално се чувствах като на разпит.

-Не виждам причина, поради която да не ми вярваш, но добре, твой проблем - Ерик ме изимитира повдигайки веждите си, а аз го погледнах раздразнено. -Просто исках да си взема почивка, това е.

-Ким, разпитвах в офиса за теб, знам, че никога не си пропускала работен ден, дори да си болна...кажи ми наистина какво става - облегнах се назад, и погледнах право напред.

Това спокойствие, което цареше в разговорите ни ме плашеше. Беше ме страх, че може да кажа нещо не на място. Тогава не знаех какво ще направи Ерик, какво бе готов да направи.

-Моника ме победи...- изсмях се горчиво и успешно смених темата. - Знаеш ли, че тя е единствената ми конкуренция? Откакто работя, винаги са ме хвалили, винаги са ми казвали, че има нещо специално в мен. Единствено Моника не виждаше същото в мен. Тя просто ме мразеше, откакто я назначиха на работа. Дори не се бе запознала с мен...

Все още помнех мрачния поглед, който бях получила вместо запознанство. Още щом прекрачи прага на офиса и Морис ме помоли да я разведа наоколо, тя ме мразеше.

-Тази необяснима омраза събуди същото чувство и у мен. Тогава започнахме да се съревноваваме. Във всичко. Сега обаче тя ме победи и то за нещо голямо - спрях, за да избърша сълзите си отново и продължих. -Тя ще направи тази реклама и ще блесне в очите на всички. Ще получи повишение и ще е над мен завинаги.

Отпуснах главата си на облегалката и затворих очи, оставяйки сълзите да си текат. За пръв път се провалях и то толкова стремглаво. Дадох си сметка, че дори да го кажа на още стотици хора, положението ми нямаше да се промени.

-Отсега нататък няма да мога да спечеля каквато и да е битка с нея. Тя..тя просто победи, а аз загубих.

-Ей, ей...не е така - обърнах се към него и го погледнах с очи питащи "о, дали?" -Повярвай ми. Тя може и да е взела рекламата, но никой не знае как ще се справи. Ако изобщо се справи.

Е това вече ме накара да се разсмея, наистина. Ерик успя да ме разсмее, когато имах най-малко причини дори за усмивка...